HOLY TRINITY ORTHODOX CHURCH IN LIMA, PERU – VIDEO

http://linksjourney.wordpress.com

http://latinamericaofmyheart.wordpress.com

https://americaofmyheart.wordpress.com

LINKS JOURNEY

LATIN AMERICA OF MY HEART

AMERICA OF MY HEART

Lima-2.jpg

http://santisima-trinidad-peruortodoxo.20fr.com

Holy Trinity Orthodox Church in Lima, Peru

Av. la Marina 401, Lima 15086, Peru

Click HERE

<p><a href=”https://vimeo.com/34451738″>Lima`s Greek Orthodox Church</a> from <a href=”https://vimeo.com/user4203369″>sergio alejandro lira</a> on <a href=”https://vimeo.com”>Vimeo</a&gt;.</p>

button_ask_a_question3

DIVINA LITURGIA DE SAN JUAN CRISÓSTOMO – TRADUCCIÓN DE PADRE DIÁCONO JOSÉ SANTOS – Spanish

http://latinamericaofmyheart.wordpress.com

LATIN AMERICA OF MY HEART

the-rock-photography-by-ats-tran-bit-ly-atstran-lajolla-seascape-rocks

DIVINA LITURGIA DE SAN JUAN CRISÓSTOMO

╰⊰¸¸.•¨*

TRADUCCIÓN DE

PADRE DIÁCONO JOSÉ SANTOS

Fuente:

https://sites.google.com/site/textosliturgicosortodoxos/

https://sites.google.com/site/textosliturgicosortodoxos/system/app/pages/recentChanges

https://sites.google.com/site/textosliturgicosortodoxos/eucologio/crisostomo

D Bendice, Padre.

S Bendito sea nuestro Dios en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

Gloria a Ti, nuestro Dios, gloria a Ti.

Rey del cielo, Paráclito, Espíritu de Verdad. Tú que estas presente por todas partes y que lo llenas todo, tesoro de gracias y donador de vida, ven y habita en nosotros, purifícanos de toda mancha y salva nuestras almas, Tú que eres bondad.

Santo Dios, Santo Fuerte, Santo Inmortal, ten piedad de nosotros. (3 veces)

Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Santísima Trinidad, ten piedad de nosotros; Señor, acepta la expiación de nuestros pecados; Maestro, perdónanos nuestras iniquidades; Santo, visítanos y cura nuestras debilidades a causa de Tu Nombre.

Señor, ten piedad (3 veces). Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Padre nuestro, que estás en los cielos, santificado sea tu Nombre, venga a nosotros tu Reino, hágase tu voluntad así en la tierra como en el cielo; nuestro pan de este día dánosle hoy y perdónanos nuestras deudas, así como nosotros perdonamos a nuestros deudores. Y no nos sometas a la tentación, mas líbranos del maligno.

S Porque a Ti pertenecen el reino, el poder y la gloria, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén. Ten piedad de nosotros, Señor ten piedad de nosotros, pues pecadores impotentes, Te dirigimos esta súplica: Señor, ten piedad de nosotros.

Gloria al Padre y al Hijo y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Señor, ten piedad de nosotros, porque tenemos confianza en Ti, no te enojes contra nosotros y no te acuerdes de nuestras iniquidades, sino que, en Tu ternura, dirige desde ahora Tu mirada sobre nosotros y líbranos de nuestros enemigos. Porque Tú eres nuestro Dios y nosotros somos Tu pueblo, somos la obra de Tus manos e invocamos Tu Nombre.

Ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Ábrenos las puertas de la misericordia, bendita Madre de Dios, para que esperando en Ti, no nos extraviemos si no que seamos liberados por Ti de las desgracias, porque eres la salvación de la raza de los cristianos.

El sacerdote y el diácono se aproximan al icono del Salvador, hacen tres inclinaciones, besan el icono y dicen:

Adoramos Tu purísima imagen, Dios de bondad, y pedimos el perdón de nuestras faltas, oh Cristo Dios. Te has dignado subir voluntariamente a la Cruz en Tu carne a fin de liberar de la servidumbre del enemigo a los que has creado. Es por lo que Te damos gracias, exclamando: todo lo has llenado de alegría, oh nuestro Salvador, venido para la salvación del mundo.

Habiendo hecho tres inclinaciones, besan el icono de la Madre de Dios y dicen:

Fuente de ternura, haznos dignos de Tu compasión, Madre de Dios. Considera a este pueblo que ha pecado, manifiesta como siempre Tu poder, porque, llenos de esperanza en Ti, Te gritamos: “¡Alégrate!” como ya lo había hecho Gabriel, el jefe de las milicias incorporales.

Vueltos hacia las puertas reales, inclinan la cabeza y dicen:

Señor, tiende Tu mano desde lo alto de Tu morada y fortifícame para este servicio, a fin de que me presente ante Tu temible altar sin incurrir en condena, para realizar el sacrificio incruento. Porque es a Ti a quien pertenecen el reino, el poder y la gloria, por los siglos de los siglos. Amén.

Olvida, remite, purifica, perdona, oh Dios, todas nuestras transgresiones voluntarias e involuntarias, cometidas en palabras o en actos, conocidas e ignoradas, perdónanoslas, porque eres bueno y amigo de los hombres.

Se saludan mutuamente, después, volviéndose hacia la asistencia, hacen una inclinación a derecha e izquierda, diciendo:

Perdonadnos hermanos.

Penetran en el santuario por la puerta sur, recitando el Salmo 5, 8-13:

Entraré en Tu casa, adoraré hacia Tu santo templo, lleno de Tu temor. Señor, condúceme en Tu justicia, a causa de los que me odian, endereza tu camino en Tu presencia. Porque no hay verdad en su boca, su corazón es vano, un sepulcro abierto es su garganta, engañan con sus lenguas. Júzgalos, oh Dios, han caído a causa de sus deliberaciones. Por la multitud de sus impiedades, expúlsalos, porque Te han exasperado, Señor. Y se regocijan todos los que esperan en Ti, se gloriarán en Ti eternamente y Tú habitarás en ellos, y se alegrarán en Ti todos los que aman Tu Nombre. Porque bendecirás al justo: Señor, como de una armadura, nos has coronado con Tu buena voluntad.

Los celebrantes hacen tres metanias ante el altar diciendo:

Señor, sedme propicio y ten piedad de mí, pecador.

Besan el evangeliario y el altar y se dirigen al diaconicon o sacristía. El diácono se aproxima al presbítero teniendo en la mano derecha el estijarion (o alba) y el orarion (o estola diaconal) plegados; inclina la cabeza y dice:

Bendice, padre, el estijarion y el orarion.

S Bendito sea nuestro Dios en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

El diácono besa la cruz figurada sobre el estijarion y dice, revistiéndose:

D Mi alma se regocijará en el Señor, porque me ha cubierto con un vestido de salvación y me ha revestido de una túnica de alegría. Como a un novio, me ha ornado con una diadema y, como a una novia, me ha engalanado de belleza. (Isaías, 61, 10)

Besa el orarion y lo pasa sobre el hombro izquierdo. Igualmente coloca una sobre manga sobre la muñeca derecha y dice:

Tu derecha, Señor, es glorificada en Su fuerza; Tu derecha Señor ha aplastado a los enemigos y, por el esplendor de Tu gloria, has triturado a los adversarios. (Éxodo 15, 6-7)

Coloca la segunda sobre manga sobre el brazo izquierdo y dice:

Tus manos me han creado y me han formado, dame la inteligencia y aprenderé Tus mandamientos.

S (Bendiciendo el alba) Bendito sea nuestro Dios en todo tiempo, ahora y siempre por los siglos de los siglos. Mi alma se regocijará en el Señor, porque me ha cubierto con un vestido de salvación y me ha revestido de una túnica de alegría. Como a un novio me ha ornado con una diadema y como a una novia me ha engalanado de belleza. (Isaías, 61,10)

Hace igua1mente una bendición sobre cada vestidura, besa el lugar donde se encuentra figurada una cruz y dice:

Bendito sea Dios, que derrama Su gracia sobre sus presbíteros, como un bálsamo derramado sobre la cabeza, que baja por la barba, la barba de Aarón y que desciende hasta la orla de su vestido. (Salmo 132,2)

Sobre el Hypogonation (si se usa):

Ciñe tu espada al costado, oh poderoso, golpea, prospera y reina con esplendor y majestad para la verdad, la dulzura y la justicia: su derecha te guiará maravillosamente, en todo tiempo ahora y siempre y por los siglos de los siglos. (Salmo 44, 4‑5)

Sobre el cinturón:

Bendito sea Dios que me ciñe de fuerza; ha enderezado mi camino, hace mis pies semejantes a los de los ciervos y me sitúa en los lugares elevados en todo tiempo, ahora y siempre y en los sig1os de los siglos. (Salmo 17, 33)

Sobre la sobre manga derecha:

Tu derecha, Señor, es glorificada en Su fuerza; Tu derecha, Señor, ha aplastado a los enemigos y, por el esplendor de Tu gloria, has triturado a los adversarios. (Éxodo, 15,6‑7)

Sobre la sobre manga izquierda:

Tus manos me han creado y me han formado; dame la inteligencia y aprenderé Tus mandamientos. (Salmo 118, 73)

Sobre el felonion o casulla:

Tus sacerdotes, Señor, se vestirán de justicia y tus santos jubilarán de alegría, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Los celebrantes se lavan las manos recitando el Salmo 25.6-12):

Lavaré mis manos entre los inocentes y rodearé Tu altar, Señor, para oír el son de la alabanza y proclamar todas Tus maravillas. Señor, he amado la belleza de Tu casa, y el lugar donde reside Tu gloria. No pierdas mi alma con los impíos, ni mi vida con los hombres sanguinarios; tienen la iniquidad en las manos, y su derecha esta llena de presentes. En cuanto a mí, he caminado en mi inocencia; rescátame y ten piedad de mí. Mi pie se ha mantenido firme en el camino recto; te bendeciré en las asambleas, Señor.

Después, van a la mesa de preparación. El diácono enciende un cirio y dispone en orden los elementos eucarísticos, así como los diferentes objetos necesarios para e1 sacrificio divino. Los elementos eucarísticos están constituidos por pan de levadura fermentada y vino de uva natural, mezclado con un poco de agua. El pan que sirve pare la eucaristía se llama “prósfora”, que, en griego, significa ofrenda. Se emplean generalmente cinco prósforas, o, a veces, una sola, más grande, sobre la cua1 están figurados cinco sellos. La primera prósfora lleva sobre su cara superior el sello siguiente:

Las letras griegas dispuestas alrededor de la cruz significan: Jesús-Cristo, Vencedor. Las demás prósforas pueden llevar otros sellos, especialmente la imagen de la Virgen. Los celebrantes hacen, ante la mesa de preparación, tres inclinaciones, diciendo:

Oh Dios, sedme propicio y ten piedad de mí, pecador. (3 veces)

S Nos has rescatado de la maldición de la ley por Tu sangre preciosa. Clavado sobre la Cruz y atravesado con la lanza, Te has convertido para los hombres en fuente de inmortalidad, oh nuestro Salvador, gloria a Ti.

D Bendice, Padre.

S Bendito sea nuestro Dios, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

El presbítero toma la lanza con su mano derecha y la prósfora con su mano izquierda. Con la lanza traza tres veces un signo de la cruz sobre la prósfora, diciendo cada vez:

S En memoria de nuestro Señor, Dios y Salvador Jesús-Cristo.

Corta la prósfora alrededor del sello para recortar, en forma de cubo, la parte central, llamada “Cordero”. Corta primero el lado derecho de la prósfora (con relación al celebrante, es el lado izquierdo), diciendo:

Como una oveja, ha sido llevado a la inmolación. (Isaías, 53, 7)

Corta el lado opuesto, diciendo:

Y como un cordero sin mancha, mudo ante quien le trasquila, así no abre Él la boca. (Isaías, 53, 7)

Corta el lado superior, diciendo:

En su humillación, fue hecho su juicio. (Isaías 53, 7‑8)

Corta el lado inferior y dice:

¿Quién contará su generación? (Isaías 53, 8)

El diácono eleva el orarion con la mano derecha y dice a cada incisión:

D Oremos al Señor.

Después dice: Eleva, Padre.

El sacerdote, con la lanza, eleva el Cordero después de haberlo separado de la parte inferior de la prósfora y dice:

S Porque Su vida ha sido arrebatada de la tierra. (Isaías 53, 8)

Y coloca el Cordero al revés, el sello abajo, sobre la patena.

D Inmola, Padre.

El sacerdote corta bastante profundamente el Cordero en forma de cruz. Ha de tener cuidado, sin embargo de no romperlo, porque no hace más que preparar la fracción del Pan en cuatro partes, lo cual se hará en el Canon eucarístico.

S Es inmolado, el Cordero de Dios que quita el pecado del mundo para la vida y la salvación del mundo. (Juan 1,29)

Da la vuelta al Cordero, el sello hacia arriba, y lo sitúa en medio de la patena.

D Atraviesa, Padre.

El sacerdote, con la lanza, hace una incisión sobre el lado derecho del Cordero (lado izquierdo con relación al celebrante) diciendo:

S Uno de los soldados le atravesó el costado con su lanza y al instante salió sangre y agua. Y aquél que lo ha visto ha dado tes­timonio y su testimonio es verídico. (Juan 19, 34)

El diácono presenta al sacerdote el vino mezclado con agua.

D Bendice, Padre, la santa unión.

El sacerdote bendice y el diácono vierte en el cáliz el vino y el agua. El sacerdote toma la segunda prósfo­ra y dice:

S En honor y memoria de la bendita Soberana, la Madre de Dios y siempre Virgen María. Por sus oraciones, Señor, acepta este sacrificio en Tu altar celeste.

Saca con la lanza una parcela triangular que deposita a la derecha del Cordero (a la izquierda con relación a él mismo), diciendo:

La Reina se ha presentado a Tu derecha adornada y re­vestida de un vestido resplandeciente de oro. (Salmo 44, 10)

El sacerdote toma la tercera prósfo­ra, de la que tomará nueve parcelas que depositará verticalmente, en tres filas paralelas, en el lado izquierdo del Cordero (lado derecho con relación a sí mismo).

Saca la primera parcela, diciendo:

S En honor y memoria del venerable y glorioso Profeta y Precursor Juan Bautista.

Y sitúa la parcela al lado del Cor­dero hacia la parte superior. Saca la segunda parcela v la sitúa bajo la primera, diciendo:

De los santos y gloriosos profetas Moisés y Aarón, Elías y Elíseo, Isaías, David y Jesé, de los tres santos jóvenes y del profeta Daniel, y de todos los santos profetas.

Saca la tercera parcela y la sitúa bajo la precedente diciendo:

De los santos, gloriosos e ilustres apóstoles Pedro y Pablo, y de todos los santos apóstoles.

Saca la cuarta parcela y la sitúa al lado de la primera, comenzando así la segunda hilera vertical, y dice:

De nuestros padres entre los santos, los jerarcas Ba­silio el Grande, Gregorio el Teólogo y Juan Crisóstomo, Atanasio y Cirilo, Nicolás de Myra, Paciano y Severo de Barcelona, Narciso de Gerona, Fructuoso de Tarragona, Leandro e Isidoro de Sevilla, Julián y Eugenio de Toledo, Fulgencio de Cartagena, Fermín de Pamplona, Álvaro de Córdoba, Froilan de León, Braulio de Zaragoza, Justo de Úrgele y de todos los santos jerarcas.

Saca la quinta parcela y la sitúa bajo la precedente, diciendo:

S Del santo apóstol y protomártir archidiácono Esteban, de los santos y grandes mártires Demetrio, Jorge, Teodoro, Cucufate de Barcelona, Medín de Barcelona, Félix, Paulino, Justo, Sisi y Germán de Gerona, Acisclo de Córdoba y de todos los santos mártires; de las santas mártires Tecla, Bárbara, Ciriaca, Eufemia, Parasceva, Catalina, Eulalia y Madrona de Barcelona, Juliana y Semproniana de Iluro, Afra de Gerona, Justa y Rufina de Sevilla, Eugenia de Zaragoza, Leocadia de Toledo, Victoria de Córdoba y de todas las santas mártires.

Saca la sexta parcela y la sitúa al final de la segunda hilera vertical, diciendo:

S De los santos monjes teóforos, Antonio, Eutimio, Sabbas, Onofre, Atanasio del Athos, Saturio de Soria, Domingo de Silos, Eudaldo y Gil de Gerona, Millán de la Cogolla y de todos los san­tos monjes. De las santas monjas: Pelagia, Teodosia, Anastasia, Eupraxia, Febronia, Teodulia, Eufrosina, María la Egipciaca y de todas las santas monjas.

Saca la séptima parcela y comienza la tercera hilera vertical, diciendo:

S De los santos taumaturgos y anargiros Cosme y Damián, Ciro y Juan, Pantaleon y Hermolao y de todos los san­tos anargiros.

Saca la octava porción y la sitúa bajo la precedente, diciendo:

S De los santos y justos antepasados de Dios, Joaquín y Ana, (del santo del día de hoy, del santo patrón de la Iglesia) y de todos los santos; visítanos por sus oraciones, oh Dios.

Saca la última porción y la pone al final de la tercera hilera diciendo:

S De nuestro padre entre los santos Juan Crisóstomo, arzobispo de Constantinopla.

Tomando una cuarta prósfora, el sacerdote extrae una parcela que sitúa debajo del Cordero, sobre el lado izquierdo de la patena, diciendo:

S Acuérdate, Maestro, amigo de los hombres, de todo el episcopado ortodoxo, de nuestro obispo (N…), de la orden venerable de los presbíteros, del dia­conado en Cristo, y de toda la orden sagrada; de nuestros hermanos y concelebrantes aquí presentes y de todos nuestros hermanos que, en tu ternura, has llamado a tu comunión, Maestro benevolente.

Seguidamente coloca, en una línea horizontal las parcelas por los vivos, según las listas de la pa­rroquia (dípticos) y las de las aportadas por los fieles. Seguidamente toma la quinta prós­fora y extrae una parcela, que de­posita bajo la parcela del orden eclesiástico diciendo:

S En memoria y remisión de los pecados de los santísimos patriarcas, de los bienaventurados fundadores de este santo templo.

Después conmemora, separando las parcelas correspondientes al obispo que le ha ordenado si este está muerto y a todos los difuntos ins­critos en los dípticos y en las listas aportadas por los fieles. Deposi­ta estas parcelas en una línea hori­zontal, bajo las de los vivos. Termi­na la fila de difuntos añadiendo una parcela y dice:

S Y por todos nuestros padres y hermanos ortodoxos que se han dormido en la esperanza de la resurrección y de la vida eterna en tu comunión, Señor, amigo de los hombres.

Retomando la prósfora de los vivos, saca una última parcela para su propia intención y la sitúa al final de la fila correspondiente, diciendo:

S Acuérdate, también, Señor, de mi indignidad y perdóname toda trasgresión voluntaria e involuntaria.

Así se encuentra figurada en la patena la Iglesia católica, reunida alrededor del Cordero. El diácono toma entonces el incensario, pone incienso y dice:

D Bendice, Padre, el incienso. Oremos al Señor.

S (bendiciendo) Te ofrecemos el incienso, Cristo nuestro Dios, como un perfume de es­piritual suavidad; habiéndolo recibido en Tu altar celeste, envíanos, a cambio, la gracia de tu Espíritu Santo.

D Oremos al Señor.

El sacerdote toma el asterisco, lo mantiene por encima del incensario y lo sitúa sobre la patena, encima del Cordero y de las parcelas, di­ciendo:

S Y la estrella vino y se situó encima del lugar donde estaba el Niño (Mat. 2,9)

D Oremos al Señor. Recubre, Padre.

El sacerdote mantiene por encima del incensario el primer velo, con el que recubre la patena, diciendo:

S El Señor ha entrado en su Reino. Se ha reves­tido de esplendor; el Señor se ha revestido de poder y lo ha ligado a sus riñones; ha fundado el universo, que no será sacudido. Tu trono ha sido erigido desde el principio. Desde toda eternidad, Tú eres. Los ríos elevaron, Señor, los ríos elevaron sus voces. Admirables son las alas del mar. El Señor, es admirable en lo mas alto de los cielos. Tus sentencias son infalibles en verdad. A tu casa, Señor, conviene la santidad, a lo largo de los días. (Salmo 92)

D Oremos al Señor. Recubre, Padre.

El sacerdote mantiene encima del incensario el segundo velo con el que cubre el cá­liz, diciendo:

S Los cielos están cubiertos de tu virtud, oh Cristo, y la tierra está llena de tu alabanza.

D Oremos al Señor. Recubre, Padre.

El sacerdote mantiene el aer por encima del incensario y recubre la patena y el cáliz, diciendo:

S Protégenos a la sombra de tus alas; aparta de nosotros todo enemigo y adversario; haznos vivir en paz, Señor, ten piedad de nosotros y del mundo que te pertenece y salva nuestras almas, porque eres bueno y amigo de los hombres.

Inciensa tres veces la mesa de pre­paración, diciendo cada vez:

S Bendito sea nuestro Dios, de quien es tal voluntad; ¡gloria a Ti!

D En todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén. Por los dones preciosos que nos han sido ofrecidos, ore­mos al Señor.

S Dios, nuestro Dios, Tú, que nos has en­viado el Pan celeste, alimento para el mun­do entero, nuestro Señor y Dios Jesús‑Cris­to, Salvador, Redentor y Bienhechor que nos bendice y nos santifica; Tú mismo bendice esta ofrenda y acéptala en tu altar celes­te. Acuérdate, puesto que eres bueno y ami­go de los hombres, de aquellos que la han aportado y de aquellos para quien las han aportado, y guárdanos de ser condenados en la celebración de tus divinos misterios. Porque tu Nombre magnífico y muy honrado es santificado y glorificado, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los si­glos de los siglos. Amén. Gloria a Ti, oh Cristo nuestro Dios, nues­tra esperanza, gloria a Ti.

D Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Señor, ten piedad (3 veces). Padre, da tu bendición.

El sacerdote hace entonces la despedida. El domingo, dice:

S Que Aquel que ha resucitado de entre los muertos, Cristo…

Entre semana:

Que Cristo… nuestro verdadero Dios, por las oraciones de su Santa Madre enteramente pura, de nuestro padre en­tre los santos, Juan Crisóstomo, arzobispo de Cons­tantinopla y de todos los santos, tenga piedad de nosotros y nos salve porque es bueno y amigo de los hombres.

D Amén.

Se abre la cortina. E1 diácono in­ciensa el altar trazando con el incensario un signo de la cruz sobre cada lado, diciendo:

Ante el altar:

En la tumba, corporalmente,

A la derecha:

En los infiernos, en alma, como Dios,

detrás del altar:

En el paraíso con el ladrón,

finalmente, a la izquierda:

Tu estabas en el cielo con el Padre y el Espíritu, oh Cristo que todo lo llenas y que ningún lugar puede contenerte.

Después, recitando a media voz el Salmo 50, el diácono inciensa todo el santuario. Sale después por la puerta Norte, inciensa el iconostasio, al pueblo y el templo, al que da la vuelta de derecha a izquierda y entra en el santuario por la puerta Sur. Inciensa entonces una vez el altar de cara solamente, después al celebrante, y entrega el incensario al servidor.

LITURGIA de CATECÚMENOS

El rito que sigue se hace en voz baja hasta la doxología inicial. El sacerdote y el diácono, en pie ante el altar hacen tres inclinaciones y dicen:

Rey del cielo, Paráclito, Espíritu de Verdad. Tu que estás presente por todas partes y que lo llenas todo, tesoro de gracias y donador de vida, ven y habita en nosotros, purifícanos de toda mancha y salva nuestras almas, Tú, que eres bondad.

Gloria a Dios en las alturas, paz en la tierra, y benevolencia entre los hombres (Luc 2,14) (2 veces)

Señor, abrirás mis labios y mi boca proclamará Tu alabanza (Salmo 50, 17)

El sacerdote besa el evangeliario y el diácono besa el altar. El diácono, inclinando la cabeza ante el celebrante, eleva el orarion con la mano derecha y dice:

D He aquí el tiempo de obrar para el Señor. Bendice, padre.

S Bendito sea nuestro Dios, ahora y siempre siglos de los siglos. Amén.

D Ruega por mí, padre santo.

S Que el Señor dirija tus pasos.

D Acuérdate de mí, padre santo.

S Que el Señor Dios se acuerde de ti en su Reino, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

Sale entonces del santuario por la puerta Norte, se sitúa ante las puertas reales y hace tres inclinaciones en voz baja:

D Señor, abrirás mis labios y mi boca proclamará tu alabanza.

Enseguida, dice en voz alta:

Bendice, Padre.

El sacerdote toma entonces el evangeliario con las dos manos y traza el signo de la cruz por encima del antimensión diciendo con una voz fuerte:

S Bendito es el Reino del Padre y del Hijo y del Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

D En paz, oremos al Señor.

C Señor, ten piedad. ( se repite después de cada petición)

D Por la paz que viene del cielo y la salvación de nuestras almas, oremos al Señor.

D Por la paz del mundo entero, la estabilidad de las santas Iglesias de Dios y la unión de todos, oremos al Señor.

D Por esta santa casa, por aquellos que entran con fe, piedad y temor de Dios, oremos al Señor.

D Por nuestro metropolita (arzobispo o obispo) N …; la orden venerable de presbíteros, el diaconado en Cristo, por todo el clero y todo el pueblo, oremos al Señor.

D Por nuestro país y los que lo gobiernan, oremos al Señor.

D Por esta ciudad (pueblo, monasterio), por todas las ciudades y todos los lugares y por aquellos que viven en la fe, oremos al Señor.

D Por estaciones benignas, la abundancia de frutos de la tierra y días de paz, oremos al Señor.

D Por aquellos que están en la mar y en los aires, los viajeros, los enfermos, los prisioneros, por todos aquellos que sufren y por la salvación de todos, oremos al Señor.

D Para ser librados de toda aflicción, enemistad, peligro y necesidad, oremos al Señor.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por Tu gracia.

D Invocando a nuestra santísima, inmaculada, enteramente bendita y gloriosa Soberana, la Madre de Dios y siempre Virgen María y a todos los Santos, confiémonos nosotros mismos, los unos a los otros y toda nuestra vida a Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

S (voz baja) Señor, nuestro Dios, cuyo poder es incomparable y la gloria incomprensible, cuya misericordia es inconmensurable, e inefable es su amor por los hombres, Tú mismo, Maestro, en tu ternura, inclina tu mirada sobre nosotros y sobre esta santa casa y concédenos a nosotros y a todos aquellos que rezan con nosotros, tus ricos beneficios y tus liberalidades.

(voz alta) Porque a Ti corresponden toda gloria, honor y adoración, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

1ª ANTIFONA

Se canta la primera Antífona (Salmo 102 o Salmo 91 o una selección de versículos del salterio propios a la fiesta).

Versículos del Salmo 102

Bendice, alma mía, al Señor.

Bendito eres, Señor.

Bendice, alma mía, al Señor.

Y que todo lo que está en mi bendiga su santo Nombre.

Alma mía, bendice al Señor.

Y no olvides ninguno de sus beneficios.

El Señor es compasivo y misericordioso,

longánimo y lleno de misericordia.

Bendice, alma mía, al Señor.

Y que todo lo que está en mi bendiga su santo Nombre.

Versículos del Salmo 91

-Es bueno confesar al Señor y cantar tu Nombre, oh Altísimo.

-Por las oraciones de la Madre de Dios, oh Salvador, sálvanos.

-Anunciar por la mañana tu misericordia y tu verdad durante la noche.

-Porque el Señor es justo y no hay en Él injusticia.

-Por las oraciones de la Madre de Dios, oh Salvador, sálvanos.

. Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

-Por las oraciones de la Madre de Dios, oh Salvador, sálvanos.

El diácono se sitúa ante el icono del Salvador durante el canto de la antífona. Hace lo mismo en la antífona siguiente, ante el icono de la Theotokos.

D Todavía y de nuevo, en paz, oremos al Señor.

C Señor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

D Invocando a nuestra santísima, inmaculada, enteramente bendita y gloriosa Soberana, la Madre de Dios y siempre Virgen, María, y a todos los Santos, confiémonos nosotros mismos los unos a los otros y toda nuestra vida a Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

S (en voz baja) Señor, nuestro Dios, salva a tu pueblo y bendice tu heredad, guarda la plenitud de tu Iglesia, santifica a los que aman la belleza de tu casa; glorifícalos a su vez por tu divino poder y no nos abandones, a nosotros que esperamos en Ti.

(en voz alta) Porque a ti corresponden la fuerza, a ti el poder y la gloria, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre, y por los siglos.

C Amén.

2ª ANTIFONA

Y se canta la segunda Antífona (Salmo 145 o salmo 92, o una selecci6n de versículos sálmicos propios de la fiesta), seguido del himno “Hijo único”.

Salmo 145

Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo.

Mi alma exalta al Señor.

Quiero exaltar al Señor toda mi vida, cantar a mi Dios mientras exista.

No pongáis vuestra fe en los príncipes, en un hijo del hombre impotente para salvar;

Su soplo se va, vuelve al polvo,

Ese día perecen sus pensamientos.

Feliz aquel que tiene por ayuda al Dios de Jacob,

y su esperanza en el Señor su Dios,

que ha hecho el cielo y la tierra,

el mar y todo lo que ellos contienen.

Él mantiene para siempre su fidelidad.

Hace justicia a los oprimidos.

Da pan a los hambrientos.

El Señor libera a los encadenados.

El Señor abre los ojos a los ciegos.

El Señor endereza a los encorvados.

El Señor ama a los justos.

E1 Señor protege al extranjero.

Sostiene al huérfano y a la viuda.

Desvía el camino de los impíos.

El Señor reinará por los siglos.

Tu Dios, oh Sión, de edad en edad.

O bien los versículos del Salmo 92

-El Señor ha entrado en su Reino. Se ha revestido de esplendor. El Señor se ha revestido de poder y lo ha ligado a sus riñones.

Estribillos:

a) el domingo:

Sálvanos, oh Hijo de Dios, Tú que has resucitado de los muertos, a nosotros, que te cantamos: ¡Aleluya!

b) en semana:

Por las oraciones de tus santos, oh Salvador, ¡sálvanos!

-Y ha fundado el universo, que no será sacudido.

Estribillo

-A Tu casa corresponde la santidad, Señor, a lo largo de los días.

Estribillo

-Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo.

Estribillo

Y ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

O Monogenis

Hijo unigénito y Verbo de Dios, Tú que eres inmortal y que te dignaste, para nuestra salvación, encarnarte en la Santa Madre de Dios y siempre Virgen María, y que sin cambio te hiciste hombre y fuiste crucificado, oh Cristo Dios, por la muerte habiendo vencido la muerte, siendo Uno de la Santa Trinidad, glorificado con el Padre y el Espíritu Santo, sálvanos.

D Todavía y de nuevo en paz, oremos al Señor.

C Señor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

D Invocando a nuestra santísima, inmaculada, enteramente bendita y gloriosa Soberana, la Madre de Dios y siempre Virgen, María, y a todos los santos, confiémonos nosotros mismos, los unos a los otros y toda nuestra vida a Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

S (en voz baja) Tú, que nos has concedido unir nuestras voces para dirigirte en común estas oraciones y que has prometido escuchar los ruegos de dos o tres reunidos en tu nombre, Tú mismo, realiza las peticiones de tus servidores, según lo que convenga, concediéndonos, en el siglo presente, el conocimiento de tu verdad y, en el siglo venidero, la vida eterna.

(en voz alta) Porque eres un Dios bueno y amigo de los hombres y te glorificamos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

3 ª ANTÍF0NA

El diácono entra en el santuario por la puerta sur. Se canta la tercera antífona (Bienaventuranzas o salmo 94)

-En tu Reino, acuérdate de nosotros, Señor,

-Bienaventurados los pobres de espíritu, porque el Reino de los cielos es de ellos.

-Bienaventurados los afligidos, porque serán consolados.

-Bienaventurados los mansos porque heredaran la tierra.

-Bienaventurados los hambrientos y sedientos de justicia porque serán saciados.

-Bienaventurados los misericordiosos, porque obtendrán misericordia.

-Bienaventurados los de corazón limpio porque verán a Dios.

-Bienaventurados los pacificadores, porque serán llamados hijos de Dios.

-Bienaventurados los perseguidos a causa de la justicia porque el Reino de los cielos es de ellos.

-Bienaventurados seréis cuando se os ultraje y se os persiga y se diga falsamente de vosotros toda clase de mal a causa de Mí.

-Regocijaos y estad alegres, porque vuestra recompensa será grande en los cielos.

Versículos del salmo 94

-Venid, alegrémonos en el Señor, cantemos a Dios nuestro Salvador.

Estribillos:

‑Domingos: Sálvanos, oh Hijo de Dios, Tú que has resucitado de los muertos, a nosotros, que te cantamos: ¡Aleluya!

En semana: Sálvanos, oh Hijo de Dios, Tú que eres admirable en tus santos, a nosotros que te cantamos: ¡Aleluya!

-Apresurémonos a presentarnos ante su rostro para confesarlo, y cantémosle al son de los instrumentos.

Estribillo

-Porque el Señor es un Dios grande y un gran Rey sobre la tierra.

-Porque en sus manos están los confines de la tierra y las cimas de las montañas son suyas.

Estribillo

-Porque suyo es el mar y es E1 quien 1o ha hecho, y la tierra firme, que sus manos han modelado.

Estribillo

PEQEÑA ENTRADA

Durante el canto, los celebrantes se inclinan tres veces. El sacerdote toma entonces el evangeliario y se lo entrega al diácono. Después, rodeando el altar, salen del santuario por la puerta Norte precedidos del ceroferario. Llegados ante las puertas reales, inclinan la cabeza. El rito que sigue se hace en voz baja hasta “Sabiduría, en pie”.

D Oremos al Señor

S (Oración de la entrada) Maestro y Señor, nuestro Dios, que has establecido en los cielos las órdenes y las milicias de los ángeles y arcángeles para el servicio de tu gloria, haz que nuestra entrada sea también la entrada de los santos ángeles que sirven y glorifican con nosotros tu bondad. Porque a Ti corresponden toda gloria, honor y adoración, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D (Elevando el orarion para designar al Oriente) Amén. Bendice, padre, la santa entrada.

S (Bendiciendo) Bendita es la entrada de tu santuario en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Los celebrantes penetran en el santuario por las puertas reales y el diácono coloca el evangeliario sobre el antimensión.

C Venid, adoremos y prosternémonos ante Cristo. Sálvanos, oh Hijo de Dios…

domingo: Tú, que has resucitado de los muertos, a nosotros que Te cantamos: Aleluya.

en semana: Tú, que eres admirable en tus santos, a nosotros que Te cantamos: Aleluya

en Las fiestas de la Madre de Dios: Por las oraciones de la Madre de Dios, a nosotros que Te cantamos: Aleluya.

Y se cantan los himnos propios del día. El diácono, teniendo el orarion en la mano derecha, dice en voz baja:

D Bendice, Padre, el momento del Trisagion.

Habiendo recibido la bendición del sacerdote, sale del santuario por las puertas reales y, vuelto hacia el altar, dice:

D Oremos al Señor

C Señor, ten piedad.

ORACIÓN DEL TRISAGION

S (en voz baja) ¡Oh Dios Santo, que reposas en el Santuario, celebrado por la voz tres veces santa de los Serafines, glorificado por los Querubines, y adorado por todas las Potencias celestes! Tú, que de la nada has llevado todo al ser, que has creado al hombre a tu imagen y semejanza y lo has ornado de todos los dones de tu gracia; Tú, que concedes sabiduría y razón a aquel que las pide y no desprecias al pecador, estableciendo la penitencia como vía de salvación, Tú, que nos has vuelto dignos, humildes e indignos servidores tuyos, de mantenernos, en este momento, ante la gloria de tu santo altar y de aportarte la adoración y la alabanza que te es debida; Tu mismo, Maestro, recibe también de nuestros labios pecadores el himno tres veces santo y visítanos en tu bondad; perdónanos toda falta voluntaria e involuntaria, santifica nuestras almas y nuestros cuerpos y concédenos servirte en santidad todos los días de nuestra vida, por la intercesión de la santa Madre de Dios y de todos los santos que desde el principio de los siglos te han sido agradables.

(en voz alta) Porque eres santo, oh Dios nuestro, y Te glorificamos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre,

D (volviéndose hacia el pueblo y elevando el orarion) Y por los siglos de los siglos.

C Amén. Santo Dios, Santo Fuerte, Santo Inmortal, ten piedad de nosotros (3 veces) [1] Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén. Santo Inmortal, ten piedad de nosotros. Santo Dios, Santo Fuerte, Santo Inmortal, ten piedad de nosotros.

El rito que sigue se hace en voz baja:

D Ordena, Padre.

Y se dirigen hacia el “Alto Lugar”, lugar reservado al trono del obispo.

S Bendito aquel que viene en nombre del Señor. (Sal. 97,26)

D Bendice, Padre, el Trono.

S Eres bendito sobre el trono de gloria de tu Reino, Tú, que estás sentado sobre los querubines, en todo tiempo ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Se sitúan a los lados del trono del obispo.

D (en voz alta) Estemos atentos.

S Paz a todos.

L Y a tu espíritu.

D ¡Sabiduría!

PROKIMENON

El lector, alternando con el coro, canta el proquimenon del día.

D ¡Sabiduría!

LECTURA Y ALELUYA

L Lectura de la epístola del santo Apóstol Pablo a los N… (o: Lectura de la epístola católica de N..; o: Lectura de los Hechos de los Apóstoles)

D ¡Estemos atentos!

El lector lee la lectura del día.

S Paz a ti, lector.

D Y a tu espíritu.

D ¡Sabiduría!

L Aleluya (2 veces)

C Aleluya (2 veces)

El lector lee los versículos indicados, a los cuales el coro responde:

C Aleluya (3 veces)

Durante el canto del Aleluya, el diácono inciensa el altar, la mesa de preparación, todo el santuario, el iconostasio y al pueblo.

EVANGELIO

Oración que precede al Evangelio.

S Haz brillar en nuestros corazones la luz incorruptible del conocimiento de tu divinidad, oh Señor, amigo de los hombres, y abre los ojos de nuestra inteligencia, para que comprendamos tu mensaje evangélico. Inspíranos también el temor de tus santos mandamientos, para que llevemos una vida espiritual, habiendo pisoteado todo deseo carnal, no pensando ni actuando más que para complacerte. Porque eres la iluminación de nuestras almas y de nuestros cuerpos, oh Cristo Dios, y Te glorificamos, con tu Padre eterno y tu Santísimo Espíritu, bueno y vivificante, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Una vez acabado de incensar, el diácono se inclina ante el sacerdote mostrando el evangeliario con el orarion, y le dice en voz baja:

D Bendice, padre, a aquel que va a anunciar el Evangelio según el santo apóstol y evangelista N…

S: Que Dios, por la intercesión del santo y glorioso apóstol y evangelista N…, te conceda anunciar la Buena Nueva con fuerza, para la realización del Evangelio de su Hijo bienamado, nuestro Señor Jesús‑Cristo.

Y le entrega el evangeliario (al diácono). Este sale por las puertas reales llevando el evangeliario y se coloca en el ambón, precedido de un ceroferario.

D Sabiduría, estemos en pie. Escuchemos el santo Evangelio.

S Paz a todos.

C Y a tu espíritu

D Lectura del santo Evangelio según san N…

C Gloria a Ti, Señor, gloria a Ti.

S Estemos atentos.

El diácono lee el Evangelio del día.

C Gloria a Ti, Señor, gloria a Ti.

S Paz a ti, que anuncias la Buena Nueva.

Y coloca el evangeliario sobre el altar.

HOMILIA

ECTENIA

D (en el ambón) Digamos todos con toda nuestra alma y todo nuestro espíritu, digamos:

C Señor, ten piedad.

D Señor todopoderoso, Dios de nuestros padres, Te rogamos, escúchanos y ten piedad.

C Señor, ten piedad.

D Señor todopoderoso, Dios de nuestros padres, Te rogamos, escúchanos y ten piedad.

C Señor, ten piedad.

D Ten piedad de nosotros, oh Dios, según tu gran misericordia, Te rogamos, escúchanos y ten piedad.

C Señor, ten piedad (3 veces, así como el resto de las peticiones)

D Te rogamos también por nuestro país y los que nos gobiernan.

Durante esta petición, el sacerdote despliega el antimensión.

D Rogamos también por nuestro obispo N… y por todos nuestros hermanos en Cristo.

D Rogamos también por los sacerdotes, los monjes y todos nuestros hermanos en Cristo.

D Te rogamos también para obtener misericordia, vida, paz, salud, salvación, protección, perdón y remisión de los pecados de los servidores de Dios, los miembros de esta parroquia (o: los hermanos de este santo monasterio).

D Te rogamos también por los santísimos patriarcas ortodoxos de bienaventurada memoria, por los bienaventurados fundadores de este santo templo, por todos nuestros padres y hermanos ortodoxos que reposan piadosamente aquí y en todo lugar.

D Te rogamos también por los bienhechores de este santo y venerable templo N…, por aquellos que aportan dones N… , por todos los que trabajan y cantan y por todo el pueblo aquí presente, que espera de Ti una gran y abundante misericordia.

S (Oración insistente) (en voz baja) Señor, nuestro Dios, recibe esta oración insistente de tus servidores y ten piedad de nosotros según la inmensidad de tu misericordia, y concédenos tus liberalidades, así como a todo tu pueblo, que espera de Ti una abundante misericordia.

(en voz alta) Porque eres el Dios de misericordia y amigo del hombre y Te glorificamos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

En semana, se puede añadir la ECTENIA PARA LOS MUERTOS:

D Ten piedad de nosotros, oh Dios, según tu gran misericordia, Te rogamos, escúchanos y ten piedad.

C Señor, ten piedad. (3 veces, así como el resto de las peticiones)

D Te rogamos también por el reposo del alma del servidor de Dios, difunto N…, para que le sean remitidos sus pecados voluntarios e involuntarios.

D Que Dios establezca su alma en la morada donde los justos gozan del reposo.

D Pidamos a Cristo, Rey inmortal, nuestro Dios, que le conceda la misericordia divina, el Reino de los cielos y la remisión de sus pecados.

C Escúchanos, Señor.

D Oremos al Señor.

C: Señor, ten piedad.

S: (Oración por los difuntos) (en voz baja) Dios de los espíritus y de toda carne, que has vencido a la muerte y aniquilado al diablo, Tú, que has dado la vida al mundo, Señor, concede el reposo al alma de tu servidor difunto N… en un lugar de luz, un lugar de abundancia y de reposo, donde ya no hay ni dolor, ni tristeza, ni llantos. Perdónale todo pecado cometido en palabra, en acción o en pensamiento, porque eres un Dios bueno y amigo de los hombres: no hay hombre que viva y no peque, sólo Tú eres sin pecado, tu justicia es justicia para la eternidad y tu palabra es verdad.

(en voz alta) Porque eres la resurrección, la vida y el reposo de tu servidor difunto N.., oh Cristo nuestro Dios, y Te glorificamos con tu Padre eterno y tu Santísimo Espíritu, bueno y vivificante, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

ECTENIA DE LOS CATECÚMENOS

D Catecúmenos, orad al Señor.

Cuando la comunidad tiene catecúmenos que se preparan al bautismo, el diácono canta la ectenia siguiente:

C Señor, ten piedad. (Lo mismo para las peticiones siguientes)

D Fieles, oremos por los catecúmenos.

D Para que el Señor les tenga misericordia.

D Que les enseñe la palabra de verdad.

D Que les revele el Evangelio de Justicia.

D Que les una a su Iglesia santa, católica y apostólica.

D Sálvalos, ten piedad de ellos, protégelos y guárdalos, oh Dios, por tu gracia.

D Catecúmenos, inclinad la cabeza ante el Señor.

C Ante Ti, Señor.

S (Oración por los catecúmenos) (en voz baja) Señor, Dios, que habitas en lo mas alto de los cielos y te dignas mirar a las más humildes criaturas, que has enviado a tu Hijo único, nuestro Dios y Señor Jesús Cristo, para la salvación del género humano, inclina tu mirada hacia los catecúmenos, tus servidores, que inclinan su cabeza ante Ti. Hazlos dignos, en el tiempo oportuno, del baño de la regeneración, de la remisión de tus pecados y del vestido de incorruptibilidad; úneles a tu Iglesia, santa, católica y apostólica, y añádeles al rebaño de tus elegidos.

(en voz alta) Para que también ellos glorifiquen con nosotros tu Nombre, digno de todo honor y de toda gloria, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

Si es costumbre en la comunidad que los catecúmenos no asistan a la Eucaristía, el diácono dice:

D ¡Que todos los catecúmenos se retiren! ¡Catecúmenos, retiraos! ¡Que todos los catecúmenos se retiren! ¡Que no quede ningún catecúmeno!

Liturgia de los Fieles[2]

D Y nosotros, los fieles, todavía y de nuevo, en paz, oremos al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

C Senor, ten piedad.

D ¡Sabiduría!

Primera oración por los fieles

S (en voz baja) Te damos gracias, Señor Dios de las Potencias, por habernos juzgado dignos de estar aún, en este momento, ante tu santo altar y de prosternarnos implorando tu misericordia por nuestros pecados y las ignorancias de tu pueblo. Acepta, oh Dios, nuestra oración. Haznos dignos de ofrecerte nuestras oraciones, nuestras súplicas y nuestros sacrificios incruentos por todo tu pueblo. Concédenos la fuerza, a nosotros que nos has establecido para este ministerio, de invocarte en todo tiempo y en todo lugar, en el poder de tu Espíritu Santo, sin incurrir ni en condenación, ni en reproche, con una conciencia pura, para que escuchando nuestras oraciones, nos seas misericordioso en la plenitud de tu bondad.

(en voz alta) Porque a Ti pertenecen toda gloria, y adoración, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por siglos de los siglos.

C Amén.

D Todavía y de nuevo, en paz, oremos al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

C Senor, ten piedad.

D ¡Sabiduría!

Segunda oración por los fieles.

S (en voz baja) De nuevo con insistencia, nos prosternamos ante Ti, y Te rogamos, a Ti, que eres bueno y amigo de los hombres, que consideres nuestra súplica, que purifiques nuestras almas y nuestros cuerpos de toda mancha de la carne y del espíritu. Y haz que estemos ante tu santo altar sin incurrir ni en reproche, ni en condenación. Concede, oh Dios, a los que rezan con nosotros, progresar en la vida, la fe y el discernimiento espiritual; concédeles que te sirvan siempre irreprochablemente con temor y amor, concédeles participar sin incurrir en condenación a tus santos Misterios y ser juzgados dignos de tu Reino celeste.

(En voz alta) Para que, guardados en todo tiempo por tu poder, Te glorifiquemos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

GRAN ENTRADA

Himno de los Querubines

Nosotros que representamos a los querubines y cantamos el himno tres veces santo a la vivificante Trinidad, desprendámonos en este momento de todas las preocupaciones de este mundo.

El diácono toma el incensario, lo hace bendecir por el sacerdote y, recitando el salmo 50, inciensa el altar, la mesa de preparación, el santuario, el iconostasio, el pueblo y, entrando de nuevo en el santuario, al celebrante.

S Ninguno de los que están ligados por los deseos y las voluptuosidades carnales es digno de venir a Ti, de acercársete y de rendirte culto, oh Rey de gloria: porque servirte es algo grave y temible para las mismas potencias celeste. Pero en tu inefable e inconmensurable amor por el hombre, te has hecho hombre sin cambio ni alteración y te has convertido en nuestro gran sacerdote; y Dueño de todas las cosas, nos ha confiado la realización sagrada de este sacrificio litúrgico e incruento. Solo Tú, Señor nuestro Dios, reinas sobre el cielo y la tierra, llevado en un trono de Querubines, Señor de los Serafines, Rey de Israel, solo Tú eres Santo y reposas en el santuario. Te suplico pues, a Ti, el único bueno y bondadoso, inclina tu mirada sobre el pecador y el indigno servidor que soy yo, purifica mi alma y mi corazón de todo pensamiento malo y dame la fuerza, por el poder de tu Espíritu Santo, de permanecer revestido de la gracia del sacerdocio ante esta tu santa mesa, y de consagrar tu Cuerpo santo y sin mancha y tu Sangre preciosa. Vengo a Ti inclinando la cabeza y te suplico no apartes de mí tu Rostro, y no me rechaces de entre el número de tus hijos, mas vuélveme digno, pecador e indigno que soy, de ofrecerte estos dones. Porque eres Tú quien ofrece y quien es ofrecido, Tú quien recibe y quien es distribuido, oh Cristo nuestro Dios; y te glorificamos con tu Padre eterno y tu Santísimo Espíritu, bueno y vivificante, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Elevando las manos, dice tres veces:

S Nosotros que representamos místicamente a los querubines y cantamos el himno tres veces santo a la vivificante Trinidad, desprendámonos en este momento de todas las preocupaciones de este mundo.

Elevando el orarion.

D Para recibir al Rey de todas las cosas, invisiblemente escoltado por los ejércitos angélicos, Aleluya, Aleluya, Aleluya.

El sacerdote besa el antimensión, y el diácono, el ángulo del altar; se dirigen a la mesa de Preparación, el diácono rodeando el altar. El sacerdote inciensa los santos dones, diciendo tres veces:

S Oh Dios, purifícame, pecador.

D (tomando el incensario) Eleva, Padre.

El sacerdote eleva el aer y lo coloca sobre la espalda izquierda del diácono.

S Elevad las manos hacia el santuario y bendecid al Señor. (Sal. 133, 2)

El diácono pone una rodilla en tierra y recibe del sacerdote la patena, teniendo el incensario en la mano derecha.

El sacerdote toma el cáliz (si el sacerdote celebra solo, toma el cáliz en la mano derecha y la patena en la izquierda). Precedidos del ceroferario, salen del santuario por la puerta Norte y van en procesión a situarse ante las puertas reales. El sacerdote, vuelto hacia el pueblo, dice las conmemoraciones solemnes:

S Que el Señor Dios se acuerde en Su Reino de nuestro Obispo N…, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Que el Señor se acuerde en su Reino de este país y de los que lo gobiernan, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Que el Señor Dios se acuerde en su Reino de todos vosotros, fieles, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén. Para recibir al Rey de todas las cosas, invisiblemente escoltado par los ejércitos angélicos. Aleluya, Aleluya, Aleluya.

Sacerdote y diácono entran en el santuario por las puertas reales. El diácono a la derecha del altar, pone una rodilla en tierra. El rito que sigue se hace en voz baja hasta: “Realicemos esta oración ante el Señor”.

D (al sacerdote que se acerca al altar) Que el Señor Dios se acuerde en su Reino de tu sacerdocio.

S Que el Señor Dios se acuerde en su Reino de tu diaconado, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Habiendo depositado el cáliz en el lado derecho del antimensión, toma la patena de las manos del diácono y la sitúa a la izquierda del cáliz.

Saca entonces los velos de la patena y los deposita plegados sobre el altar, a un lado y otro, diciendo:

S El noble José descendió de la Cruz tu Cuerpo purísimo, lo envolvió con un lienzo inmaculado, lo ungió de aromas y lo depositó en un sepulcro nuevo.

En la tumba corporalmente, en los infiernos en alma como Dios, en el paraíso con el buen ladrón, Tú estabas en el trono con el Padre y el Espíritu, oh Cristo, que todo lo llenas y que ningún lugar puede contenerte.

Toma el aer, lo mantiene a la altura del incensario y recubre la patena y el cáliz diciendo:

S Portador de vida, más resplandeciente en verdad que el paraíso, más deslumbrante que ninguna morada real, así se nos ha aparecido tu tumba, fuente de nuestra resurrección.

El noble José descendió de la Cruz tu Cuerpo purísimo, lo envolvió con un lienzo inmaculado, lo ungió de aromas y lo depositó en un sepulcro nuevo.

Inciensa los santos dones, diciendo:

S En tu benevolencia, Señor, colma de bienes a Sión, y que se edifiquen los muros de Jerusalén, entonces aceptarás el sacrificio de justicia, las alabanzas y los holocaustos, entonces se llevarán becerros sobre tu altar. (Sal. 50,21)

Dirigiéndose al diácono:

S Acuérdate de mi, hermano y concelebrante.

D Que el Señor Dios se acuerde en su Reino de tu sacerdocio, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

S Ruega por mi, hermano y concelebrante.

D El Espíritu Santo descenderá sobre ti y el poder del Altísimo te cubrirá con su sombra. (Luc. 1, 35)

S Ese mismo Espíritu obrará con nosotros todos los días de nuestra vida.

D Acuérdate de mí, padre santo.

S (bendiciendo al diácono) Que el Señor y Dios se acuerde de ti en su Reino, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

El diácono sale por la puerta Norte.

D Realicemos nuestra oración al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Por los preciosos dones que son ofrecidos, oremos al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Por este santo templo, por los que entran con fe, piedad y temor de Dios, oremos al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Para ser librados de toda aflicción, enemistad, peligro y necesidad, oremos al Señor.

C Señor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

C Señor, ten piedad.

D Que todo este día sea perfecto, santo, apacible y sin pecado, pidamos al Señor.

C Escúchanos, Señor. (Lo mismo para las demás peticiones)

D Un ángel de paz, guía fiel, guardián de nuestras almas y de nuestros cuerpos, pidamos al Señor.

D El perdón y la remisión de nuestros pecados y de nuestras transgresiones, pidamos al Señor.

D Lo que es bueno y útil para nuestras almas y la paz para el mundo, pidamos al Señor.

D El acabar nuestra vida en la paz y la penitencia, pidamos al Señor.

D Un fin cristiano, sin dolor, sin vergüenza, apacible, y nuestra justificación ante su temible trono, pidamos al Señor.

D Invocando a nuestra santísima, inmaculada, bendita y gloriosa Soberana, la Madre de Dios y siempre Virgen María, y a todos los santos, confiémonos nosotros mismos, los unos a los otros y toda nuestra vida a Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

Oración de la Ofrenda

S (en voz baja) Señor Dios todopoderoso, el único Santo, que recibes el sacrificio de alabanza de los que te invocan de todo corazón, acepta también nuestra oración de pecadores y llévala a tu santísimo altar. Concédenos ofrecerte los dones y los sacrificios espirituales por nuestros pecados y las ignorancias de tu pueblo. Y haznos dignos de hallar gracia ante Ti, para que nuestro sacrificio te sea agradable y que tu Espíritu de gracia, en su bondad, descienda sobre nosotros, sobre estos dones y sobre todo tu pueblo.

(En voz alta) Por la misericordia de tu Hijo único con el que eres bendito, así como tu Santísimo Espíritu, bueno y vivificante, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

S Paz a todos.

C Y a tu espíritu.

D Amémonos los unos a los otros, para que, en un mismo espíritu, confesemos.

C Al Padre, al Hijo y al Espíritu Santo, Trinidad consubstancial e indivisible.

El sacerdote hace tres inclinaciones y besa la patena, el cáliz y el altar, El rito que sigue se hace en voz baja hasta la exclamación: ”Las puertas”.

S Te amaré, Señor, fuerza mía; el Señor es mi apoyo y mi refugio. (Salga 17,2‑3) (3 veces)

En el caso de que haya concelebrantes, el celebrante va a la derecha del altar y dice al primer concelebrante:

S Cristo está entre nosotros.

El concelebrante responde:

Está y permanecerá.

Y entonces se dan el beso. Después, el primer concelebrante da el beso al siguiente y así sucesivamente. Los diáconos, si hay varios, se dan el beso de la misma manera que los sacerdotes, pero detrás del altar.

D ¡Las puertas, Las puertas! (o: Las puertas, cuidad las puertas!) Estemos atentos en la sabiduría.

El sacerdote levanta el aer que recubre los santos dones y elevándolo con las dos manos lo agita durante el canto del Símbolo de la fe.

SÍMBOLO DE LA FE

Comunidad o coro:

Creo en un solo Dios, Padre todopoderoso, creador del cielo y de la tierra, de todas las cosas visibles e invisibles.

Y en un solo Señor Jesús-Cristo, Hijo unigénito de Dios, nacido del Padre antes de todos los siglos, Luz de luz, Dios verdadero de Dios verdadero, engendrado, no creado, consubstancial al Padre, y por quien todo ha sido hecho. Quien, por nosotros, los hombres, y para nuestra salvación, descendió de los cielos y se encarnó del Espíritu Santo y de María la Virgen, y se hizo hombre. Fue crucificado por nosotros bajo Poncio Pilato, sufrió y fue sepultado. Y resucitó al tercer día según las Escrituras. Y subió a los cielos y está sentado a la diestra del Padre. Y volverá en gloria, a juzgar a los vivos y a los muertos. Y su reino no tendrá fin.

Y en el Espíritu Santo, Señor, Dador de vida, que procede del Padre. Que es adorado y glorificado con el Padre y el Hijo, y que habló por los profetas.

En la Iglesia Una, santa, católica y apostólica. Confieso un sólo bautismo para la remisión de los pecados. Espero la resurrección de los muertos y la vida del siglo venidero. Amén.

D ¡Permanezcamos firmes! Mantengámonos con temor Estemos atentos a ofrecer en paz la santa oblación.

C La ofrenda de paz, el sacrificio de alabanza.

S (bendiciendo al pueblo) Que la gracia de nuestro Señor Jesús-Cristo, el amor de Dios Padre y la comunión del Espíritu Santo sean con todos vosotros. (IICor 13, 13)

C Y con tu espíritu.

S Elevemos nuestros corazones.

C Los tenemos hacia el Señor.

S Demos gracias al Señor.

C Es digno y justo adorar al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo, Trinidad consubstancial e indivisible.

Oración de la Oblación

S (voz baja) Es digno y justo cantarte, bendecirte, alabarte, darte gracias y adorarte por todas partes donde se extiende Tu soberanía. Porque eres un Dios inexpresable, incomprensible, invisible, inaccesible, ser eterno, siempre el mismo. Tú y tu Hijo único y tu Espíritu Santo. De la nada, nos has llevado al ser, nos has levantado, a nosotros que estábamos caídos, y no has cesado de obrar hasta que nos has elevado al cielo y nos has hecho don de tu Reino venidero. Por esto Te damos gracias a Ti y a tu Hijo único y a tu Espíritu Santo; por todos los beneficios conocidos o ignorados por nosotros, manifestados o escondidos derramados sobre nosotros. Te damos gracias también por esta liturgia, que Te has dignado recibir de nuestras manos, aunque tengas para servirte a miles de arcángeles y miríadas de ángeles, querubines y serafines, de seis alas, de ojos numerosos, volando en las altas regiones.

(Voz alta) Gritando, bramando, y rugiendo el himno triunfal, y diciendo:

Durante esta exclamación del sacerdote, el diácono toma el asterisco con la mano derecha y hace un signo de la cruz en la patena, tocando ligeramente con cada brazo un lado de la patena. Deposita el asterisco sobre el altar, después de haberlo plegado.

SANCTUS

C Santo, santo, santo el Señor Sabaoth. El cielo y la tierra están llenos de tu gloria. (Is. 6, 3)

Hosanna en las alturas. Bendito el que viene en Nombre del Señor. Hosanna en las alturas. (Mat 21, 9)

ANAMNESIS

Prosigue la Oración de la Oblación.

S (voz baja) Señor, amigo de los hombres, también nosotros, uniéndonos a estas bienaventuradas potencias, clamamos y decimos: Eres santo. Eres perfectamente santo. Tú y tu Hijo Único y tu Espíritu Santo. Eres santo, eres perfectamente santo, tu gloria es magnífica. Tú, que has amado al mundo hasta dar a tu Hijo único para que, quien crea en El no perezca, sino que tenga la vida eterna. Vino y realizó tu designio hacia nosotros. La noche en que fue entregado o más bien, se entregó Él mismo para la vida del mundo, tomó un pan en sus manos santas, puras e inmaculadas, dio gracias, lo bendijo, lo santificó, lo rompió y lo dio a sus santos discípulos y apóstoles diciendo:

El sacerdote muestra el Pan con la mano derecha. El diácono hace lo mismo tendiendo el orarion. El sacerdote dice, en voz alta:

S (en voz alta) Tomad, comed, este es Mi Cuerpo, que es roto por vosotros, en remisión de los pecados. (Mat 26, 26) (ICor 11, 24)

C Amén.

S (en voz baja) Igualmente, tomó el cáliz después de la cena, diciendo:

El sacerdote y el diácono muestran el cáliz.

S (en voz alta) Bebed todos, esto es mi Sangre, la Sangre de la Nueva Alianza, que es derramada por vosotros y por muchos, en remisión de los pecados.

C Amén.

S (en voz baja) Conmemorando pues este mandamiento saludable y todo lo que ha sido hecho por nosotros: la Cruz, la Tumba, la Resurrecci6n al tercer día, la Ascensión al cielo, su trono a la derecha del Padre, el segundo y glorioso Advenimiento.

(En voz alta) Lo que es tuyo, teniéndolo de Ti, te lo ofrecemos en todo y por todo. [3]

Mientras el sacerdote pronuncia estas palabras, el diácono, cruzando las manos, toma la patena con la mano derecha y el cáliz con la mano izquierda, después los eleva, haciendo un signo de la cruz encima del altar.

EPICLESIS

C Te cantamos, te bendecimos, te damos gracias, Señor y te rogamos, oh Dios nuestro.

Los celebrantes hacen entonces tres inclinaciones, diciendo en cada una de las inclinaciones:

Dios, purifícame, pecador.

El sacerdote eleva las manos y dice:

S Señor, que en la tercera hora, enviaste a tu Santísimo Espíritu sobre tus apóstoles, no nos lo retires en tu bondad, más renuévanos, a nosotros que te imploramos.

D No me rechaces lejos de tu Rostro y no me retires tu Espíritu Santo. (Sal 50, 13)

Y hacen una inclinación.

S (voz alta) Te ofrecemos también este culto espiritual e incruento y te invocamos, te rogamos y te suplicamos: envía tu Espíritu Santo sobre nosotros y sobre los dones que aquí son presentados.

D (señalando el pan con el orarion) Bendice, padre, el santo Pan.

S (bendiciendo el Pan) Y haz de este Pan Cuerpo precioso de tu Cristo.

D Amén.

Y señalando con el orarion el cáliz:

D Bendice, Padre, el Santo Cáliz.

S (bendiciendo) Y lo que está en este cáliz, Sangre preciosa de tu Cristo.

D Amén.

Y señalando los dos elementos:

D Bendice, Padre, uno y otro.

S (haciendo un signo de la cruz sobre la patena y el cáliz) Cambiándolos por tu Espíritu Santo.

D Amén, amén, amén.

Después, el diácono inclinando la cabeza ante el sacerdote, dice:

D Acuérdate de mí, padre Santo.

S Que el Señor Dios se acuerde de ti en su Reino, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

D Amén.

S (continuando la oración eucarística) Para que sean, para los que las reciben, sobriedad del alma, remisión de los pecados, comunión de tu Espíritu Santo, plenitud del Reino de los cielos, confianza en Ti, y no juicio o condenaci6n. Te ofrecemos también este culto razonable por los que han encontrado el reposo en la fe: los antepasados, los Padres, los Patriarcas, los Profetas, los Apóstoles, los Predicadores, los Evangelistas, los Mártires, los Confesores, los Ascetas y por toda alma justa fallecida en la fe.

Inciensa los dones consagrados y dice en voz alta:

S Y en primer lugar por nuestra santísima, inmaculada, enteramente bendita y gloriosa Soberana, Madre de Dios y siempre Virgen, María.

HIMNO A LA VIRGEN

C Es digno en verdad celebrarte, oh Madre de Dios, Bienaventurada y purísima y Madre de nuestro Dios. Tú, más venerable que los querubines e incomparablemente más gloriosa que los Serafines, Quien sin mancha engendraste a Dios el Verbo, a Ti, verdaderamente Madre de Dios, te exaltamos.

S (en vez baja) Por san Juan Bautista, Profeta y Precursor, por los santos gloriosos e ilustres apóstoles, par san N…, de quien celebramos la memoria, y por todos los santos. Por sus oraciones, oh Dios, inclina tu mirada sobre nosotros.

Y acuérdate, Señor, de todos los que se han dormido en la esperanza de la resurrección para la vida eterna (se hace aquí mención de los difuntos) y dales el reposo en el lugar donde resplandece la luz de tu Rostro.

Te suplicamos también; acuérdate, Señor, de todo el episcopado ortodoxo que dispense fielmente la palabra de tu verdad, de todos los presbíteros, del diaconado en Cristo y de todas las órdenes sagradas.

Te ofrecemos también este culto razonable por el universo, por la Santa Iglesia católica y apostólica, los que llevan una vida pura y honorable, por nuestra patria y los que la gobiernan: concédeles gobernar en paz, para que podamos, en la tranquilidad que nos aseguran, llevar una vida apacible y en calma, en toda piedad y dignidad.

Elevando la voz:

En primer lugar, acuérdate, Señor, de nuestro obispo N…, concede a tu Santa Iglesia que viva largos días en paz, en buena salud, en el honor, y que sea fiel dispensador de tu palabra de verdad. Acuérdate, Señor, de todos y de todas.

El diácono hace aquí mención de los vivos.

C De todos y de todas.

S (en voz baja) Acuérdate, Señor, de esta ciudad, donde vivimos, de toda ciudad y de todo pueblo, y de aquellos que viven en la fe; Acuérdate, Señor, de los que están en el mar, de los viajeros, los enfermos, de los prisioneros, de todos los que sufren y de su salvación. Acuérdate, Señor, de los que traen dones y hacen el bien en tus santas Iglesias, de los que piensan en los pobres y concédenos a todos tus misericordias.

(En voz alta) Y concédenos glorificar y cantar con una sola voz y con un solo corazón tu Nombre venerable y magnífico, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

S (bendiciendo al pueblo) Que las misericordias de nuestro gran Dios y Salvador Jesús‑Cristo, sean con todos vosotros.

C Y con tu espíritu.

El diácono sale por la puerta Norte y se sitúa en el ambón.

GRAN ECTENIA

D Habiendo hecho memoria de todos los santos, todavía y de nuevo, en paz, oremos al Señor.

C Senor, ten piedad (igualmente para las demás peticiones hasta las que acaban por “Escúchanos, Señor”)

D Por los preciosos dones ofrecidos y santificados, oremos al Señor.

D Para que nuestro Dios, amigo de los hombres, que los ha recibido en su santo altar, celeste e invisible, como un perfume de espiritual suavidad, nos envíe a su vez la gracia divina y el don del Espíritu Santo, oremos al Señor.

D Para ser librados de toda aflicción, enemistad, peligro y necesidad, oremos al Señor.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

D Que todo este día sea perfecto, santo, apacible y sin pecado, pidamos al Señor.

C Escúchanos, Señor. (igual para el resto de las peticiones)

D Un ángel de paz, guía fiel, guardián de nuestras almas y de nuestros cuerpos, pidamos al Señor.

D El perdón y la remisión de nuestros pecados y de nuestras transgresiones, pidamos al Señor.

D Lo que es bueno y útil para nuestras almas, y la paz para el mundo, pidamos al Señor.

D Un fin cristiano, sin dolor, sin vergüenza, apacible, y nuestra justificación ante su temible trono, pidamos al Señor.

D Acabar el resto de nuestra vida en la paz y la penitencia, pidamos al Señor.

D Habiendo pedido la unidad de la fe y la comunión del Espíritu Santo, confiémonos nosotros mismos, los unos a los otros y toda nuestra vida al Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

S (en voz baja) Es en Ti, Maestro, amigo de los hombres en Quien confiamos toda nuestra vida y todo nuestro espíritu. Te invocamos, te rogamos y te suplicamos: haznos dignos de participar en los celestes y temibles Misterios de esta mesa espiritual y sagrada, con una conciencia pura, en remisión de nuestros pecados, para el perdón de nuestras transgresiones, para la comunión del Espíritu Santo y la herencia del Reino de los cielos, a fin de que tengamos la confianza de venir a Ti, sin incurrir en juicio o en condena.

(En voz alta) Y haznos dignos, Maestro, de osar con confianza y sin incurrir en condenación, de llamarte Padre, a Ti, el Dios del cielo, y decir:

PADRE NUESTRO

El diácono cruza el orarion sobre sus espaldas, ante el icono de Cristo.

C Padre nuestro, que estás en los cielos, santificado sea tu Nombre, venga a nosotros tu Reino, hágase tu voluntad así en la tierra como en el cielo; nuestro pan de este día dánosle hoy. Perdona nuestras deudas, así como nosotros perdonamos a nuestros deudores. Y no nos sometas a la tentación, mas líbranos del Maligno.

S Porque a Ti pertenecen el Reino, el Poder, y la Gloria, Padre Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

S Paz a todos.

C Y a tu Espíritu.

D Inclinad la cabeza ante el Señor.

C Ante Ti, Señor.

S (en voz baja) Te damos gracias, oh Rey invisible, a Ti, que por tu poder inconmensurable lo has creado todo y que, por la abundancia de tu misericordia, has llevado todo de la nada al ser. Tú mismo, Maestro, inclina tu mirada desde lo alto del cielo sobre los que tienen la cabeza inclinada, no ante la carne o la sangre sino ante Ti, Dios temible. Tú, Maestro reparte entre todos nosotros los dones colocados aquí para nuestro bien, según la necesidad propia de cada uno: navega con los están en el mar, haz camino con los viajeros, cura a los enfermos, oh Médico de nuestras almas y de nuestros cuerpos.

(En voz alta) Por la gracia, la misericordia y el amor por los hombres de tu Hijo único con el que eres bendito, así como tu santísimo Espíritu, bueno y vivificante, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

S (en voz baja) Permanece atento, Señor Jesús-Cristo, Dios nuestro, desde lo alto de tu santa morada y desde el trono de gloria de tu Reino, y ven a santificarnos, Tú que reside en el cielo con el Padre y que estás aquí invisiblemente presente con nosotros. Dígnate distribuirnos con tu poderosa mano tu Cuerpo inmaculado y tu Sangre preciosa y, por nosotros, a todo el pueblo.

El diácono, mientras, ha hecho tres inclinaciones y ha dicho tres veces en voz baja:

D Oh Dios, se propicio conmigo y ten piedad de mí, pecador.

Después, elevando la voz:

D Estemos atentos.

El sacerdote eleva con las dos manos el pan por encima de la patena.

S Los dones santos a los santos.

C Un solo Santo, un solo Señor, Jesús‑Cristo, en la gloria de Dios Padre. Amén. (I Cor 8, 6) (Fil. 2,11)

FRACCIÓN DEL PAN

El diácono entra en el santuario y se canta el himno de la comunión, propio del día o de la fiesta. Este rito se hace en voz baja.

D Fracciona, padre, el santo Pan.

S El Cordero de Dios es fraccionado y repartido, es fraccionado pero no dividido; es siempre alimento y no se agota jamás, sino que santifica a los que comulgan en Él.

El sacerdote rompe el Pan en cuatro partes, siguiendo la incisión en forma de cruz hecha en la preparación. Deposita la parte con la inscripción IC en lo alto de la patena. La parte con las letras XC en la zona de abajo, la parte NI a su izquierda y la parte KA a su derecha.

D (mostrando el cáliz con el orarion) Llena, padre, el santo Cáliz.

El sacerdote toma la parte IC, traza con ella un signo de la cruz por encima del cáliz, y la deposita, diciendo:

S Plenitud del Espíritu Santo.

D Amén.

Seguidamente el diácono toma el recipiente que contiene el zeon(agua hirviendo) y la presenta al sacerdote diciendo:

D Bendice, Padre, el zeón.

S (bendiciendo) Bendito es el calor de tu santidad, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

D (vertiendo el zeon en el cáliz) Calor de la fe llena del Espíritu Santo.

COMUNIÓN DEL CLERO

El sacerdote toma la parte del Pan que lleva las letras XC y la fracciona con la lanza en tantas parcelas como celebrantes haya. Todos se prosternan ante el altar diciendo:

S Olvida, remite, purifica, perdona, oh Dios, todas nuestras transgresiones voluntarias e involuntarias, cometidas en palabras o en actos, conocidas e ignoradas, perdónanoslas, porque eres bueno y amigo de los hombres.

Después de haberse levantado, se saludan mutuamente y se inclinan ante el pueblo diciendo:

erdonadme, padre y hermanos.

Se prosternan de nuevo.

S Acércate, diácono.

D (se sitúa a la izquierda del celebrante rodeando el altar) Me acerco a Cristo, Rey inmortal, Dios nuestro. Dame, padre, el Cuerpo precioso, santo y vivificante de nuestro Señor Dios y Salvador Jesús-Cristo, en remisión de mis pecados y para la vida eterna. Amén.

El sacerdote le coloca en la mano derecha puesta sobre la izquierda una parcela del Santo Cuerpo, diciendo:

S A N.. , diácono, se le da el Cuerpo precioso, santo y purísimo de nuestro Señor Dios y Salvador Jesús‑Cristo, en remisión de sus pecados y para la vida eterna.

El diácono besa la mano del sacerdote y cierra su mano derecha con la izquierda.

El sacerdote, con la mano izquierda, toma una parcela y la deposita en su mano derecha, diciendo:

S Me acerco al Cristo, Rey inmortal, Dios nuestro. El Cuerpo precioso, santo y vivificante de nuestro Señor Dios y Salvador Jesús-Cristo, me es dado a mí, N…, sacerdote, en remisión de mis pecados y para la vida eterna. Amén.

Dice entonces la oración de la comunión:

S Creo, Señor, y confieso que Tú eres en verdad, el Cristo, el Hijo de Dios vivo, venido al mundo para salvar a los pecadores, de los que yo soy el primero. Creo también que esto mismo es tu Cuerpo purísimo y que esto mismo es tu Sangre preciosa. Te ruego pues: ten piedad de mí y perdóname las faltas, voluntarias e involuntarias, cometidas en palabras, en actos, a sabiendas o por inadvertencia, y haznos dignos de participar, sin incurrir en condenación, a tus Misterios purísimos, para la remisión de los pecados y la vida eterna. Amén.

Acéptame hoy a tu Cena mística, Hijo de Dios; no revelaré el Misterio a tus enemigos, no te daré el beso de Judas, sino como el ladrón, te confieso: acuérdate de mí, Señor, cuando vendrás a tu Reino.

Que la participación a tus santos Misterios, Señor, no me sea ni juicio, ni condena, sino la curación de mi alma y de mi cuerpo. Amén.

Los celebrantes consumen el Santo Cuerpo. Seguidamente, el sacerdote toma el cáliz con las dos manos, con el velo, de la que una extremidad está sujeta a la casulla, bajo el cuello y dice:

S Me acerco de nuevo a Cristo, el Rey inmortal y Dios nuestro. Servidor de Dios y sacerdote N…, comulgo a la preciosa y santa Sangre de nuestro Señor Dios y Salvador Jesús‑Cristo en remisión de mis pecados y para la vida eterna. Amén.

Y bebe del cáliz en tres veces. Seguidamente, se seca los labios así como el borde del cáliz, que besa diciendo:

S Esto ha tocado mis labios; mis iniquidades y mis pecados serán borrados. (Is. 6, 7)

Dirigiéndose entonces al diácono:

D Diácono, acércate de nuevo.

El diácono, rodeando el altar, se sitúa a la derecha del sacerdote, y haciendo una inclinación, dice:

D Me acerco de nuevo al Rey inmortal y Dios nuestro. Dame, Padre, la Sangre preciosa y santa del Señor Dios y Salvador Jesús‑Cristo para la remisión de los pecados y la vida eterna. Amén.

Y le presenta el cáliz por tres veces.

Seguidamente, mientras que el diácono besa el borde del cáliz, dice:

Esto han tocado tus labios, tus iniquidades serán quitadas y tus pecados serán borrados.

Si hay varios concelebrantes, comulgan de la misma manera que el celebrante, antes que los diáconos: van a tomar el santo Cuerpo a la izquierda del altar y comulgan la santa Sangre a la derecha del altar. Seguidamente, el sacerdote fracciona las dos partes del Pan que quedan en la patena, según el número de comulgantes, y los deposita en el cáliz, que recubre con el velo de la comunión sobre el cual pone la cuchara.

El diácono, saliendo por las puertas reales, presenta al pueblo el cáliz y dice en voz alta:

D Acercaos con temor de Dios, fe y amor.

C Bendito el que viene en Nombre del Señor. El Señor es Dios y se nos ha aparecido.

COMUNIÓN DE LOS FIELES

Los fieles, habiéndose prosternado, se acercan uno a uno para recibir la Comunión. Se dice la oración de la Comunión:

Creo, Señor, y confieso que eres el Cristo, el Hijo de Dios vivo, venido al mundo para salvar a los pecadores, de los que yo soy el primero. Creo también que esto mismo es tu Cuerpo purísimo y que esto mismo es tu Sangre preciosa. Te ruego pues: ten piedad de mí y perdóname las faltas, voluntarias e involuntarias, cometidas en palabras, en actos, a sabiendas o por inadvertencia, y haznos dignos de participar, sin incurrir en condenación, a tus Misterios purísimos, para la remisión de los pecados y la vida eterna. Amén.

Acéptame hoy a tu Cena mística, Hijo de Dios; no revelaré el Misterio a tus enemigos, no te daré el beso de Judas, sino como el ladrón, te confieso: acuérdate de mí, Señor, cuando vendrás a tu Reino.

Que la participación a tus santos Misterios, Señor, no me sea ni juicio, ni condena, sino la curación de mi alma y de mi cuerpo. Amén.

C (Durante la Comunión) Recibida el Cuerpo de Cristo, gustad de la Fuente Inmortal.

S (dando la Comunión) El servidor de Dios N…, comulga a los preciosos y santos Cuerpo y Sangre de nuestro Señor Dios y Salvador Jesús-Cristo en remisión de sus pecados y para la vida eterna.

C (Acabada la Comunión) Aleluya, Aleluya, Aleluya.

El sacerdote coloca el cáliz sobre el antimensión. El diácono deposita en el cáliz las parcelas que han quedado en la patena diciendo:

D Testigos de la Resurrección de Cristo, adoremos al Santo Señor Jesús, el único sin pecado. Veneramos tu Cruz, oh Cristo, cantamos y glorificamos tu santa Resurrección; porque eres nuestro Dios, no conocemos a otro. Invocamos Tu Nombre. Venid, creyentes, adoremos todos la santa Resurrección de Cristo, porque la Cruz ha traído la alegría al mundo entero. Bendiciendo en todo tiempo al Señor, cantamos su resurrección, porque habiendo soportado la Cruz por nosotros, por la muerte, ha derribado a la muerte.

¡Resplandece, resplandece, Nueva Jerusalén! Porque la gloria del Señor ha brillado sobre ti. Danza ahora y regocíjate, Sión. Y Tú, Madre de Dios purísima, sé exaltada en la Resurrección de Aquel a quien has dado a luz.

¡Oh Cristo, grande y santísima Pascua! ¡Oh Sabiduría, Verbo y Poder de Dios! Concédenos comulgar a Ti más íntimamente en el día sin crepúsculo de tu Reino.

El diácono coloca la patena encima del cáliz y la seca cuidadosamente con la esponja.

D Lava, Señor, por tu Sangre preciosa y por las oraciones de tus Santos los pecados de los que se han hecho memoria aquí.

S (bendiciendo al pueblo en voz alta) Oh Dios, salva a tu pueblo y bendice tu heredad.

C Hemos visto la verdadera luz, hemos recibido el Espíritu celeste, hemos encontrado la fe verdadera, adoremos a la indivisible Trinidad, porque es ella quien nos ha salvado.

Este canto es reemplazado durante el tiempo pascual por el tropario de Pascua y, durante la octava de la Ascensión, por el de la Ascensión. El sacerdote inciensa tres veces los santos Dones diciendo cada vez:

S Sé exaltado, oh Dios, por encima de los cielos y tu gloria resplandecerá sobre toda la tierra.

Da la patena al diácono. El diácono la lleva a la mesa de preparación, llevando el incensario en la mano derecha. El sacerdote toma el cáliz diciendo:

S Bendito sea nuestro Dios,

Después se vuelve hacia el pueblo y añade, en voz alta, elevando el cáliz:

S En todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos.

Y lleva el cáliz a la mesa de preparación, precedido del diácono, que inciensa. El sacerdote coloca el cáliz sobre la mesa de preparación y lo inciensa.

C Amén. Que nuestros labios se llenen de tu alabanza, Señor, para que cantemos tu gloria. Porque nos has hecho dignos de comulgar a tus santos, divinos, inmortales y vivificantes misterios. Guárdanos en la santidad, para que todo el día aprendamos tu justicia. Aleluya, Aleluya, Aleluya.

Durante el tiempo pascual este canto es reemplazado por el tropario de Pascua.

El diácono, habiéndose descruzado el orarion y en el ambón, dice:

LETANIA

D Estemos en pie; habiendo participado a los temibles Misterios de Cristo, Misterios divinos, santos, inmaculados, inmortales, celestes y vivificantes, demos gracias al Señor.

C Senor, ten piedad.

D Socórrenos, sálvanos, ten piedad de nosotros y guárdanos, oh Dios, por tu gracia.

C Senor, ten piedad.

D Habiendo pedido que todo este día sea perfecto, santo, apacible y sin pecado, confiémonos nosotros mismos, los unos a los otros, y toda nuestra vida a Cristo, nuestro Dios.

C A Ti, Señor.

ORACIÓN DE ACCIÓN DE GRACIAS

S (en voz baja) Te damos gracias, oh Maestro, amigo de los hombres, que colmas nuestras almas de bienes, por habernos hecho dignos, hay también, de Tus celestes e inmortales Misterios. Ponnos a todos en el camino recto, afiánzanos en tu temor, vela sobre nuestra vida, da firmeza a nuestros pasos, por las oraciones y las súplicas de la gloriosa Madre de Dios y siempre Virgen, María, y de todos los Santos.

Después de haber desplegado el antimensión, el sacerdote traza con el evangeliario un signo de la cruz sobre el altar. Elevando la voz, dice:

Porque eres nuestra santificación, y te glorificamos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Coloca el Evangeliario sobre el altar.

C Amén.

El sacerdote sale por las puertas reales y se sitúa en medio de la iglesia.

S Salgamos en paz.

C En el Nombre del Señor.

S Oremos al Señor.

C Senor, ten piedad.

S Señor, Tú que bendices a los que te bendicen y santificas a los que ponen su confianza en Ti, salva a tu pueblo y bendice tu heredad. Guarda la plenitud de tu Iglesia; santifica a los que aman la belleza de tu casa y glorifícales a su vez, par tu divino poder. No nos abandones, a nosotros que esperamos en Ti. Da la paz al mundo, a tus Iglesias, a los sacerdotes y a todo tu pueblo. Porque toda gracia y todo don perfecto vienen de lo alto y proceden de Ti, Padre de las luces. Te damos gracias y te adoramos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén. Bendito sea el Nombre del Señor, desde ahora y para siempre. (3 veces)

El sacerdote entra en el santuario por las puertas reales. El diácono, durante la lectura de la oración final, se sitúa ante el icono del Salvador e inclina la cabeza manteniendo el orarion levantado. Terminada la oración, entra en el santuario, por la puerta Norte. Y se acerca al altar a la izquierda del sacerdote e inclina la cabeza: el sacerdote lo bendice y dice la oración de la consumición de los santos Dones.

S Oh Cristo, nuestro Dios, realización de la ley y los profetas, Tú que ha realizado todas las disposiciones del Padre con respecto a nuestra salvación, llena nuestros corazones de gozo y alegría, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

El diácono se dirige entonces a la mesa de preparación donde consume los santos Dones. Si el sacerdote celebra sin diácono, lee esta oración después de la despedida final, ante la mesa de la preparación. El sacerdote, bendiciendo al pueblo, dice en voz alta:

S Que la bendición del Señor sea sobre vosotros, por su gracia y su amor para los hombres, en todo tiempo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

C Amén.

S Gloria a Ti, oh Cristo nuestro Dios, nuestra esperanza, gloria a Ti.

C Gloria al Padre, al Hijo y al Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Senor, ten piedad. (2 veces)

Padre, da tu bendición.

BENDICIÓN

El sacerdote toma la cruz, sale por las puertas reales y, vuelto hacia el pueblo, da la despedida:

Domingo: Que Aquel que ha resucitado de entre los muertos, Cristo, nuestro verdadero Dios, por las oraciones de su santa Madre enteramente pura, de los santos, gloriosos e ilustres Apóstoles, de los santos gloriosos y victoriosos mártires, de nuestros Padres santos y teóforos.

En semana: Que Cristo, nuestro verdadero Dios, par la intercesión de su santa Madre, enteramente pura e inmaculada,

Aquí el lunes se intercala: Por la protección de las venerables potencias celestes e incorporales,

O, el martes: por las oraciones del venerable y glorioso profeta, Juan Bautista el precursor,

O, el Miércoles y Viernes: Por el poder de la venerable y vivificante Cruz,

O, el jueves: De los santos, gloriosos e ilustres Apóstoles, de nuestro Padre entre los santos, Nicolás, arzobispo de Mera en Licia,

O, el Sábado: De los Santos, gloriosos e ilustres Apóstoles, de los santos, gloriosos y victoriosos Mártires, de nuestros Padres santos y teóforos,

Y todos los días: de nuestro santo padre Juan Crisóstomo, arzobispo de Constantinopla, y de san N.. (el patrón de la Iglesia). De los santos y justos antepasados de Dios, Joaquín y Ana, de san N.., de quien celebramos la fiesta y de todos los santos, tenga piedad y nos salve porque es bueno y amigo de los hombres.

C Amén.

Los fieles besan la cruz y toman el pan bendito, llamado antídoro. El sacerdote entra después en el santuario, se cierra la cortina y se cierran las puertas reales.

Si el sacerdote celebra sin diácono va a la mesa de preparación donde, después de haber leído la oración de la consumición de los santos Dones, los consume. Después vierte en el cáliz vino y agua con los que enjuaga las paredes del cáliz y lo consume todo. Ha de tener cuidado en que no quede nada en el cáliz, que seca con cuidado.

Después, el sacerdote y el diácono depositan sus ornamentos litúrgicos y leen las cinco oraciones de después de la comunión, y terminan por las oraciones siguientes:

Cántico de Simeón

Ahora, Señor, dejas ir en paz a tu servidor, según tu palabra, porque mis ojos han visto tu salvación, la que has preparado delante de todas las naciones, luz para iluminar a las naciones y gloria de tu pueblo, Israel.

Trisagion

Oh Dios Santo, que reposas en el Santuario, celebrado por la voz tres veces santa de los Serafines, glorificado por los Querubines, y adorado por todas las Potencias celestes. Tú, que de la nada has llevado todo al ser, que has creado al hombre a tu imagen y semejanza, y lo has ornado de todos los dones de tu gracia; Tú, que concedes sabiduría y razón a aquel que las pide y no desprecias al pecador, estableciendo la penitencia como vía de salvación; Tú, que nos has vuelto dignos, humildes e indignos servidores tuyos, de mantenernos, en este momento, ante la gloria de tu santo altar y de aportarte la adoración y la alabanza que te es debida; Tú mismo, Maestro, recibe también de nuestros labios pecadores el himno tres veces santo y visítanos en tu bondad; perdónanos toda falta voluntaria e involuntaria, santifica nuestras almas y nuestros cuerpos y concédenos servirte en santidad todos los días de nuestra vida, por la intercesión de la santa Madre de Dios y de todos los santos que desde el principio de los siglos te han sido agradables.

Porque eres santo, oh Dios nuestro, y te glorificamos, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Padre Nuestro

Padre nuestro, que estás en los cielos, santificado sea tu Nombre, venga a nosotros tu Reino, hágase tu voluntad así en la tierra como en el cielo; nuestro pan de este día dánosle hoy y perdónanos nuestras deudas, así como nosotros perdonamos a nuestros deudores. Y no nos sometas a la tentación, mas líbranos del maligno.

Porque a Ti pertenecen el reino, el poder y la gloria, Padre, Hijo y Espíritu Santo, ahora y siempre y por los siglos de los siglos.

Tropario de san Juan Crisóstomo

De tu boca, como una llama, ha brotado la gracia y el universo ha sido iluminado, has descubierto al mundo los tesoros del desinterés, nos has mostrado la grandeza de la humildad. Instrúyenos con tus palabras, oh Juan Crisóstomo, nuestro padre intercede cerca del Verbo, Cristo‑Dios, para que nuestras almas sean salvadas.

-Gloria al Padre y al Hijo y al Espíritu Santo.

Contaquion de san Juan Crisóstomo

Has recibido de los cielos la gracia divina y de tus labios todo nosotros aprendemos a adorar al Dios uno en la Trinidad, oh Juan Crisóstomo, santo bienaventurado. Te alabamos con dignidad, porque no cesas de enseñarnos, iluminando para nosotros las cosas divinas.

-Ahora y siempre y por los siglos de los siglos. Amén.

Protectora decidida de los cristianos, mediadora sin desfallecimiento ante el Creador, no desdeñes la voz suplicante do los pecadores, sino que, en tu bondad, no tardes en socorrernos, a nosotros que te invocamos con fe: sé pronta en tu intercesión y solicita en tu oración, oh Madre de Dios, socorro constante de los que te honran.

Senor, ten piedad (12 veces)

Tú, más venerable que los querubines e incomparablemente más gloriosa que los serafines, Quien, sin mancha, engendraste a Dios, el Verbo, a Ti, verdaderamente Madre de Dios, te exaltamos.

Padre, da tu bendición.

S Por las oraciones de nuestros santos Padres, Señor Jesús‑Cristo, nuestro Dios, ten piedad de nosotros. Amén.

Habiéndose lavado las manos el sacerdote y el diácono hacen tres inclinaciones ante el altar, al que besan.

[1] El Sábado de Lázaro, el Sábado Santo, durante la semana de Pascua, en Pentecostés, en Navidad y en la Epifanía, el Trisagion se reemplaza por el himno: “Vosotros que habéis sido bautizados en Cristo, habéis sido revestidos de Cristo, Aleluya”. En la Exaltación de la Santa Cruz y en el Domingo de la Santa Cruz, por el himno: “Ante tu Cruz nos prosternamos, oh Maestro, y glorificamos tu santa Resurrección”

[2] El nombre de la segunda parte de la Liturgia viene de que está centrada en la celebración del Misterio Eucarístico: es al comulgar al Cuerpo y Sangre de Cristo que los fieles actualizan la Iglesia en un lugar concreto.

[3] Una variante posible es: Tus dones, que tomamos de entre Tus dones, te los ofrecemos en todo y por todo

© 2005, Padre Diácono José Santos

CHRIST: LA NORME DE TOUTES LES PERSONNES – L’ORTHODOXIE DANS LE COEUR DES AMÉRICAINS NATIFS – French

http://usaofmyheart.wordpress.com

http://nativeamericansmetorthodoxy.wordpress.com

http://americaofmyheart.woordpress.com

USA OF MY HEART

NATIVE AMERICANS MET ORTHODOXY

AMERICA OF MY HEART

f8089a67ec3b7e2edc207c4184b5d7cb

giatior80d2-3

Christ: La Norme de toutes les personnes

╰⊰¸¸.•¨*

L’Orthodoxie dans le coeur des Américains Natifs

SAINT BRENDAN THE VOYAGER & NAVIGATOR FROM IRELAND TO NORTH AMERICA (CANADA) (+578) & TIM SEVERIN – VIDEO

http://smileofireland.blogspot.com

http://canadaofmyheart.wordpress.com

http://irelandandbritishisles.wordpress.com

http://greatbritainofmyheart.wordpress.com

http://irelandofmyheart.wordpress.com

http://linksjourney.wordpress.com

LINKS JOURNEY

IRELAND & BRITISH ISLES OF MY HEART

SMILE OF IRELAND

03c9ec791b17ab66d6f7101e7f6a4c22.jpg

8978578_orig
St. Brendan and his disciples letting the Spirit blow them to their place of resurrection

Saint Brendan the Navigator

from Ireland to North America (+578)

“They that go down to the sea in ships, that do business in great waters;
These see the works of the Lord, and his wonders in the deep.”

Psalm 107:23-24

DSCF8333
An early Christian Cross at Saint Brendan’s well
Brendan_Route
St Brendan’s Voyage from Ireland to America (+578)

St Brendan the Navigator

St Brendan, The Navigator was born in Fenit Co. Kerry in 484. Educated by Bishop Erc in Kerry, set his skills to developing his knowledge to the art of ship building and the rules of the seas around Fenit Island. Building a simple boat made out of wood and leather, St Brendan set sail and discovered America in search of the Promised Land of the Saints. His journey and adventures were outlined in his journal the Navigatio Sancti Brendani which even inspired the Great Christopher Columbus himself on his voyage of discovery many years later.

60096-p1

brendantop2

IMG_0150
Fenit lighthouse Kerry Ireland – St. Brendan the Navigator Statue, Fenit

SAINT BRENDAN THE NAVIGATOR

Our father among the saints Brendan was born about 484 AD to an Irish family near the present city of Tralee, County Kerry, Ireland. At a very young age he began his education in the priesthood and studied under St. Ita at Killeedy. Later he completed his studies under St. Erc, who ordained him in 512 AD.
During the next twenty years of his life, St. Brendan sailed all around the Islands surrounding Erie (Ireland), spreading the word of God and founding monastery after monastery. The most notable of these is Clonfert in Galway, which he founded around 557 AD, and which lasted well into the 1600s. St. Brendan died around 578 AD and his feast day is marked on May 16th.

Brendan’s first voyage took him to the Arran Islands, where he founded a monastery, and to many other islands which he only visited, including Hynba Island off Scotland, where he is said to have met Columcille (Columba). On this voyage he also traveled to Wales, and finally to Brittany, on the northern coast of France.

The event that St. Brendan is most celebrated for, however, is his voyage to the “Land of Promise”. Sometime in his early journeys, St. Brendan heard from another monk the story of a land far to the west, which the Irish claimed was a land of plenty.

He and a small group of monks including, possibly, St. Machutus, fasted for forty days, then set sail for this land in order to investigate and ‘convert’ the inhabitants. Altogether the journey took seven years.

In the ninth century, an Irish monk wrote an account of the voyage in the Navigatio Sancti Brendani (Voyage of St. Brendan). This book remained popular throughout the entire Middle Ages, and made Brendan famous as a voyager.

The account is characterized by a great deal of literary license and contains references to hell where “great demons threw down lumps of fiery slag from an island with rivers of gold fire” and “great crystal pillars”. Many now believe these to be references to the volcanic activity around Iceland, and to icebergs.

Upon reaching their destination, they engaged a guide who took them around the land. They went inland but were prevented from going further by a great river. Soon after this, St. Brendan, and the remainder of his colleagues sailed back to Ireland. Only a few survived the journey.

In modern times the story was dismissed as pure fabrication, but in the 1970′s a man named Tim Severin became fascinated with the story and decided to replicate St. Brendan’s journey. Severin built a boat made of hides tanned with oak bark just like the one described in the ancient text. The hides were sewn together over a bent frame of ash wood and the seams were sealed with animal fat and grease. With a group of volunteers he set sail for America and made his way to Newfoundland. His journey is covered in “The Brendan Voyage: Across the Atlantic in a Leather Boat”.

ts_tim_severin

Tim Severin

The Brendan Voyage (1976–1977)

It is theorized by some scholars, that the Latin texts of Navigatio Sancti Brendani Abbatis (The Voyage of St. Brendan the Abbot) dating back to at least 800 AD tell the story of Brendan’s (c. 489–583) seven-year voyage across the Atlantic Ocean to a new land and his return. Convinced that the “Navigatio Sancti Brendani Abbatis (The Voyage of St. Brendan the Abbot)” was based in historical truth, in 1976 Severin built a replica of Brendan’s currach. Handcrafted using traditional tools, the 36-foot (11 m), two masted boat was built of Irish ash and oak, hand-lashed together with nearly two miles (3 km) of leather thong, wrapped with 49 traditionally tanned ox hides, and sealed with wool grease.

Between May 1976 and June 1977, Severin and his crew sailed the Brendan 4,500 miles (7,200 km) from Ireland to Peckford Island, Newfoundland, stopping at the Hebrides and Iceland en route. He considered that his recreation of the voyage helped to identify the bases for many of the legendary elements of the story: the “Island of Sheep”, the “Paradise of Birds”, “pillars of crystal”, “mountains that hurled rocks at voyagers”, and the “Promised Land”. Severin’s account of the expedition, The Brendan Voyage, became an international best seller, translated into 16 languages.

The boat is now featured at the Craggaunowen open-air museum in County Clare, Ireland.

Source: Wikipedia

the-brendan-boat-1

DSCN1947map
St Brendan’s Voyage on 1976-1977 by Tim Severin
brendan-tim-severin
Tim Severin’s coracle in which he sailed the Atlantic in the late 1970’s, from Ireland to North America

20110517_Ireland_038081LOe75LHgL._SL1500_


41VrxA9SzfL._SX311_BO1,204,203,200_

brendan2

brendan_mass_on_whale
St. Brendan’s Divide Liturgy on a whale
brendan-aardfert
Ardvert where St. Brendan was baptized by Bishop St. Erc
DIGITAL CAMERA
Ardvert where St. Brendan was baptized by Bishop St. Erc
ardfert-abbey
Ardvert where St. Brendan was baptized by Bishop St. Erc
APP16s
Ardvert where St. Brendan was baptized by Bishop St. Erc
3 Tubrid
St Ita’s well Tobar na Molt where St. Brendan have been baptized by Bishop St. Erc
st-ias-well-tobar
St Ita’s well Tobar na Molt where St. Brendan have been baptized by Bishop St. Erc
St-Brendans-Well-Valentia-Island-Kerry
St. Brendan’s Well on Valentia Island, near Skellig Michael. St. Brendan baptized two people there.
brendan-whale-colored-manuscript
St. Brendan and crew celebrate Easter on a whale.
brendan-annaghdown-brig
Annaghdown where St. Brendan’s sister, Brig was Abbess
brendan-clonfert_door_romanesque
Romanesque arch over doorway of 12th c. St. Brendan’s Cathedral at Clonfert. Built over the place where Brendan was buried.

images

Brendan_Voyager

Brendan-1

aast_brendan_from_come_and_see_icons

iconexhib-2

brendan

the_voyage_of_st__brendan_the_navigator_by_codyvburkett-d5n1jke

6a01156faec925970c01a3fcd4c51e970b-800wi

saint_brendan

BrendanIcon1-1

St Brendan's Well, Valentia, 001L

ef9ede48a9f47ce089027d14e62a137f

tt_394552_st.-brendan

brendanireland1

Source:

ORTHODOXY

Photos: Personal Testimony to Archbishop Dimitris Incorrupt Relics, Texas, USA

http://usaofmyheart.wordpress.com

USA OF MY HEART

Wildflowers at the End of the Storm 1

Texas, USA

Arb._Dmitri_2.JPG

A Saint of our days:

Archbishop Dmitri Royster of Dallas & South USA

August 28, +2011

╰⊰¸¸.•¨*

Diocese of Dallas & the South:

Alabama, Arkansas, North Carolina, Florida,

South Carolina, Georgia, Kentucky, Louisiana, Mississippi, New Mexico,

Oklahoma, Tennessee, Texas & Virginia

100_0480

 

-3

230712.p

Vladika’s hands five days after his departure in 2011.

There was 105F outside – normal Texas summer.

His body was not embalmed.

Source:

http://www.pravoslavie.ru/english/

http://www.pravoslavie.ru/english/91288.htm

Vladika’s hands five days after his departure in 2011. There was 105F outside – normal Texas summer. His body was not embalmed.

Vladimir Grigorenko was the iconographer of St. Seraphim’s Orthodox cathedral in Dallas and a close friend of Archbishop Dimitri’s. He was present both at his funeral and the five days until his burial, and at his exhumation and reinterment on Friday.

* * *

Yesterday we put Archbishop Dmitri in his final resting place in St. Seraphim Cathedral in Dallas.

I was blessed to be a part of a team, which uncovered Vladika’s earthly remains and transferred them into new coffin to be buried in the crypt of the Resurrection Chapel and probably should offer some comments about these events.

It was Archbishop Dmitri wish and our deep desire that he would be buried on the premises of St. Seraphim Cathedral in Dallas. We started to plan that next morning after his departure in August 2011.

230713.p

The Cross on Vladika’s grave at Restland.

We used to celebrate Liturgy over his grave at Radonitsa and on his birthday.

During the last few months

several gravestones appeared around his grave,

making this quite difficult.

The Cross on Vladika’s grave at Restland. We used to celebrate Liturgy over his grave at Radonitsa and on his birthday. During the last few months several gravestones appeared around his grave, making this quite difficult.
The Cross on Vladika’s grave at Restland. We used to celebrate Liturgy over his grave at Radonitsa and on his birthday. During the last few months several gravestones appeared around his grave, making this quite difficult.

Unfortunately, we had not enough time to satisfy all the requirements of the city code, which is why the parish decided to bury our beloved pastor at the Restland Cemetery, on the plot owned by the cathedral. The idea was that we would bring his earthly remains to cathedral as soon as a proper burial place would be built.

Due to lack of space under the cathedral’s foundation, we had to build a memorial chapel adjusted to the cathedral with an underground burial chamber in it. This building process, together with filing all the necessary paperwork and acquiring all the permits, took us a little over four years. We scheduled Vladika’s re-internment for the closest available date.

In accordance with federal law as it had been presented to us by the Restland Cemetery Funeral Director, in order to be moved to the new place, the body of the deceased person has to be transferred to a new sealed coffin by Cemetery employees, who will deliver the body to the Church site.

230714.p
I personally negotiated with the Funeral Director that Church representatives must be allowed to oversee this transition. I have to admit, during this negotiation the Funeral Director (with 25 years of experience) explained to us in details what horrific picture we would see if we chose to be present.

Several people, clergy and laity from different parishes throughout the diocese, including myself, were chosen to participate. Dr. Ron Rodriguez, MD, Vladika’s primary physician, was one of them.

In the early morning of March 4, when Restland employees opened the concrete vault that contained Vladika’s wooden coffin, I was ready to see all these horrible things I was told about.

To our amazement, Vladika’s coffin was found intact amidst the wet atmosphere of the sealed vault and was easily opened.

The Funeral Director, who was present there in a complete haz-mat mask, stated that she had never seen a non-embalmed body in such a condition after 5 years in the grave, and that she believes it is a miracle.

230715.p
From that moment on, Restland employees stepped aside and allowed us to do everything we needed.

Vladika’s body was found incorrupt and covered with several layers of soaking wet vestments. I will not go into much detail here – you can tell a lot from the few pictures attached.

His skin was dry but covered with condensed water, his pectoral cross and Panagia are tarnished, and the enamel images are peeling off and destroyed by harsh conditions.

Since we were obliged to transfer the archbishop to a new coffin and the condition of his body allowed it, it was decided on the spot to remove the old vestments and to cover him with a new set. It was done with great reverence, and without any damage to the body.

Vladika Dmitri’s new coffin was then sealed and transferred to St. Seraphim Cathedral, where a memorial service was served by the OCA’s Metropolitan Tikhon and Bishop Alejo of Mexico, with over 20 priests and a few hundred lay people from all around the USA and Mexico.

The next day, after the Hierarchical Divine Liturgy, Archbishop Dmitri’s relics were placed for eternal rest in a closed underground chamber in the Resurrection Chapel of St. Seraphim’s Orthodox Cathedral in Dallas.

230716.p
A few personal notes:

Obviously, I was glad to see Vladika’s body incorrupt, but had it been otherwise, it would not affect my opinion about his sanctity at all.

The body of St. Seraphim of Sarov, the patron of our cathedral, was corrupted, but it does not change the fact that he is one of the most beloved saints around the world.

We all know that an incorrupt body alone is not a reason for glorification.

230717.p
Having known Vladika for 11 years and seeing the fruits of his life in the Lord, I am personally convinced that he is a saint. I believe that there are many more people all over the country who share that conviction.

No decision of any group of people, respected (or not) would be able to change that. If his body will corrupt in two, 20 or 200 years (as some may wish), or will start to stream myrrh (as others may desire), my opinion will not change.

230718.p
No one can stop me or anyone else from addressing Vladika Dmitri in prayer, and feeling his response and intercession; the same as many others all around the US feel his love and help.

All the pictures I took during the transfer of Archbishop Dmitri’s body will be forwarded to the proper Church authorities together with my written statement for consideration.

230719.p

Vladimir Grigorenko

Facebook

07 / 03 / 2016

SAINT NEW MARTYR JOSE MUNOZ-CORTEZ FROM CHILE & CANADA WHO MARTYRED IN ATHENS, GREECE (+1997) & THE HAWAII’S MIRACLE ICON OF HOLY VIRGIN MARY

http://athensofmyheart.wodpress.com

http://latinamericaofmyheart.wordpress.com

http:/americaofmyheart.wordpress.com

ATHENS OF MY HEART

LATIN AMERICA OF MY HEART

AMERICA OF MY HEART

Fanad Head Lighthouse by Michele Rossetti 09.11.59

2016-02-29-1.jpg

187764.p.jpg

Saint New Martyr Jose Munoz-Cortez

from Chile & Canada who martyred in Athens, Greece (+1997)

& the miracle Hawaii’s Icon of Holy Virgin Mary

ST Martyr José-Ambroise.jpg

220px-Могила_Иосифа_Муньоса-Кортеса.jpg

Grave of St Martyr Jose (Joseph) Muñoz-Cortes 

in Holy Trinity cemetery, Jordanville, N. York, USA

http://saintsofmyheart.wordpress.com

SAINTS OF MY HEART

Saint Jose (Joseph) Muñoz-Cortes (a privately tonsure monk Ambrose; 13 May 1948, Santiago, Chile – 30/31 October 1997, Athens, Greece) was an Orthodox clergyman, the keeper of the Iveron Icon of Montreal.

Jose was born in Chile into a pious Roman Catholic family of Spanish descent. He was a boy of twelve when he became acquainted with Archbishop Leontius (Filippovich) and under his influence José was baptized into the Russian Orthodox Church Outside Russia two years later, with his mother’s consent.

A talented artist, he secured a job teaching art at the University of Montreal, and began studying iconography. In the summer of 1982, Brother Joseph went to Mount Athos with a particular interest in visiting some sketes and monasteries specializing in icon painting.

At the small skete of the Nativity of Christ, Brother Joseph felt an immediate and strong attraction for an icon of the Mother of God, a contemporary (1981) copy of the ancient and revered Iveron Icon. He was disappointed to learn that it was not for sale, but to his great joy, as he was leaving the skete, Abbot Clement, unexpectedly handed the icon to him, saying that it pleased the Mother of God to go with him to America. Back in Montreal, Brother Joseph began reading an akathist daily before the icon. A few weeks later, on November 25, he awoke and smelled a strong fragrance. The new icon was streaked with myrrh, miraculously emanating from the hands of the Mother of God.

For the next fifteen years, as myrrh continued to flow from the Icon, Brother Joseph devoted himself to its care, accompanying it on numerous trips to parishes all over the United States and Canada, to South America, Australia, and Europe. Brother Joseph was also faithful in fulfilling the countless requests for prayers that he received, daily commemorating scores of people, among whom were several dozen godchildren. Jose was tortured and murdered in an hotel room in Athens, Greece on the night of October 30 or 31st, 1997, and the icon has not been seen since. He had planned to return to Canada the following day to celebrate the fifteenth anniversary of the appearance of the miraculous myrrh on the icon.

Source: Wikipedia

LINK: ORTHODOX MONASTERY OF THE VIRGIN MARY THE CONSOLATORY IN BROWNSBURG (CHATHAM), QUEBEC, CANADA

http://linksjourney.wordpress.com

LINKS JOURNEY

monastery-13-aug-2010-28_edited-2-2-1.png

http://www.monastere.org/Virgin_Mary_of_Consolation/Home.html

Orthodox Monastery of the Virgin Mary the Consolatory

in Brownsburg (Chatham), Quebec, Canada

Holy Monastery of Panagia Parigoritissa
Abbess Thekla
827 Chemin de la Carriere
Brownsburg (Chatham),
Quebec, J8G 1K7
CANADA
Tel: (450) 533-4313
Fax: (450) 533-1169

The Monastery – Click HERE

Chemin de la Carriere, Brownsburg (Chatham)- Click HERE

Brownsburg, Québec, Canada – Click HERE

PhotoGallery

1018834994_monastery (13-aug-2010)-17b

Monastery-3

1018799666_monastery (13-aug-2010)-30a

1018780846_monastery (13-aug-2010)-9a

button_ask_a_question

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

http://usaofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

CALIFORNIA OF MY HEART

USA OF MY HEART

santa_barbara.jpg

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

51S2QS4M00L._SX305_BO1,204,203,200_

Завръщане у дома

Защо протестантските пастори стават православни?

Под редакцията на о. Питър Гилкуист

Санта Барбара, Калифорния, САЩ

Питър Гилкуист, Санта Барбара, Калифорния, САЩ: Завръщане у дома – Защо протестантските пастори стават православни? – Bulgarian

Предговор

“Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи”. (Мат. 13:45-46)

Защо протестантските пастори стават православни

Идеята за тази книга се роди на едно от събранията на редакторите на сп. ‘ОТНОВО’- тримесечното издание на Антиохийската Евангелска Православна Мисия. Главният редактор о.Уелдън Хардънбрук, зам. редакторът дякон Рей Зел, и аз нахвърляхме идеи за следващи броеве. Докато разговаряхме, разбрахме, че всички ние бяхме получили многобройни писма и телефонни обаждания от протестантски пастири, желаещи да научат нещо повече за Православието.

Дали това е растяща тенденция, питахме се ние, и ако да, какво се крие зад нея?

Специалният брой

Решихме да планираме специален брой на “ОТНОВО”, за който да поканим представителна група протестантски пастори, наскоро станали православни, да ни разкажат защо са дошли и да отговорят на въпроса “Защо от протестантските богословски училища излизат православни свещеници?”

Когато отговорите започнаха да пристигат, ние осъзнахме колко важна може да е тази тема за читателите ни. Разказите бяха вдъхновяващи, информативни, понякога забавни и често сърцераздирателни. Да видиш как толкова много различни хора, всички всеотдайни пастори и църковни лидери, служили предано в различните си деноминации, разказват как Бог ги е довел в древната Православна Вяра – това беше едно от най-насърчителните начинания, с което някой от нас се беше заемал. Понякога то напомняше за Петдесетница, когато хора с невероятно различно минало се събираха за да се обединят в Църквата, основана на този ден.

Реакцията

“ОТНОВО” едва бе споходил пощенските кутии и читателските писма запристигаха. Това се оказа най-успешният брой на списанието! Обадиха ни се читатели от цялата страна и от чужбина, които като нас бяха неимоверно вдъхновени и насърчени от тези разкази. За броени седмици получихме толкова заявки за още копия и поръчки на едро, че целият ни запас от предишни броеве се изчерпа.

Вместо да препечатваме последния брой, ние решихме да го публикуваме в книга и да прибавим още подобни разкази, излизали в предишни броеве и да съставим няколко нови глави. Макар че сме поразширили перспективата като сме включили разкази не само на възпитаници на богословски училища, впоследствие свещеници, основният обхват на книгата остана непроменен.

Какво да кажем за настоящето изобилие от протестантски лидери, които се обръщат към Православието?

Първо, много протестантски духовници, а също и миряни, сега научават за Православната Вяра за първи път. Често те се страхуват, че поради неизбежните етнически различия между Изтока и Запада, православното християнство ще ги изпрати в една култура, към която няма да могат да се приобщят. На други пък Православието им изглежда интригуващо и дори привлекателно, но прекалено трудно. Кой по-добре би могъл да разсее тези съмнения от новообръщенците?

Второ, някои, които цял живот са били православни християни, се нуждаят от едно по-ново виждане за безценното съкровище, което е тяхната изконна вяра. Често новоприетите в Църквата по-добре от всеки друг могат да им помогнат да добият това виждане.

Трето, за онези, които имат желание да разберат по-добре другите изповедания, пишещите тази книга са похвално искрени по какви причини са се променили. Аз самият бях дълбоко трогнат от тези пътешествия на мои колеги пастори, питаещи дълбока и трайна любов към Христос и Неговото Царство.

Благодарност

В тези разкази ще забележите и още нещо – нито един от авторите не говори лекомислено нито за колежа си, нито за изповеданието, от която идва. Ние не сме канили недоволни от църквата си хора за сътрудници в тази книга. Тези пастири смятат, че призванието им е било от Бога и са благодарни за добрите неща, дадени им в техните изповедания. Именно поради своето наследство, а не въпреки него, те са намерили пътя към пълнотата на Православната Вяра.

Нима ние тук в Северна Америка сме на прага на откриването и потеглянето към Православието? Или пък това е само едно временно биене на тъпана, гръмогласно за момента, но което после ще заглъхне? Може би е рано да се каже, но разказите в тази книга със сигурност крият някои от отговорите на тези въпроси.

По този повод аз съм впечатлен от още нещо. Почти всеки от авторите споделя силния си копнеж за Новозаветната Църква, за Апостолската Вяра, за Безценния бисер и за истинско поклонение с дух и истина – накратко казано, за автентичното християнство. А точно това предлага истинският живот в Православието.

о. Питър Гилкуист
издател на сп. “ОТНОВО”

1.Православно съживление в ORU –
о.Антъни Хюз

Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Какъв странен обрат на събитията! В университета Орал Робъртс1 обръщанията във вярата изобщо не бяха нещо необичайно. “Новорождения” там ставаха през цялото време. Но да говорим за обръщане към Светото Правословие? Точно такова нещо не бихте очаквали да се осъществи, и то във водещ харизматичен център.

Въпреки това, в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години, един малък но все пак значителен брой студенти откри Светата, Вселенска и Апостолска Църква и остави всичко, за да се присъедини към нея! Един от тези студенти бях аз.

Затворени в своя личен малък свят, ограничаващ се до Тулса, Оклахома, ние обърналите се към Православието, си нямахме и представа от “вълнението”, което са предизвикали нашите обръщания. Когато доста по-късно аз се явих в семинарията Св. Владимир2 за едногодишно обучение, бях посрещнат от един преподавател французин с думите:

-А, вие сте един от тях! В Париж чухме за вас!

Това се случи поне седем години след дипломирането ми от ORU. Няма нужда да добавям, че нашите обръщания хвърлиха в изненада и студентското тяло, и членовете на факултета, и администрацията в ORU. Те хвърлиха в изненада и самите нас.

Богословие – Част първа

Първоначалният контакт с Православната вяра за мнозина от нас беше още по време на стартовия ни час от занятията по Систематично богословие – Част първа. Преподавателят ни откри часа по обичайният начин – с молитва, но не и с молитва, която можехме да разпознаем. Той начена със знака на кръста като незнайно защо го направи наопаки! Една поредица от призовававия на Светата Троица, няколко “Господи, помилуй” и едно “Слава на Отца…” най-после ни отведоха до позната територия – Господнята молитва. Но дори и тя беше с изненадващ край.

Още по-странна обаче, се оказа заключителната му молитва, където се споменаваше някоя си “Богородица”. Коя ли пък беше тази? Още повече, какъв ли беше този преподавател, как се беше промъкнал тук, и какво изобщо трябваше да ни бъде отношението към него? След като заехме отново местата си с надежда и молитва за някакво разяснение, нашият невъзмутим преподавател се впусна в четене от един от учебниците в списъка ни – Жития на пустинните отци, от Хелън Уадел3. Избраният откъс не беше нищо друго, а “Житие на света Пелагия, блудница”.

За нашата пъстра сбирщина от петдесетници, отрекли се от историята протестанти, евангелисти и харизматици, както и странстващи католици, това тежко меню от православна духовност се оказа невероятен шок. Някои от студентите реагираха с яд, други, между които и аз, бяха заитригувани, ако не и направо развълнувани. Аз си поставих за цел да изровя отговорите на множеството напиращи в мен въпроси.

Това беше началото на нашето поклонничество! Ние сформирахме група за изучаване, която си постави две основни цели:

1.Да открием начин как да си вземем изпитите по Систематично богословие – Първа и Втора част, и
2.Да се опитаме да смелим колкото е възможно повече от този нов (разбирайте: стар) подход към християнството.

И така, ние поведохме битки с еретиците, изучавахме в дълбочина всеки от Вселенските Събори, заехме се с историята на Църквата, апостолското приемство, апофатичното богословие, Владимир Лоски и, разбира се, с Библията.

Преоткрихме Протестантската реформация, но този път в един много по-обширен контекст – този на цялата църковна история, а не само на средновековния Римокатолицизъм. Научихме и ново определение на Преданието от православна перспектива – “Животът на Светия Дух в Църквата”.

Мирогледът ни започна да се разширява. Появяваха се алтернативи на дотогава известното ни християнство и една от тях започваше да се очертава като все по и по-добра за нарастващ брой студенти, както от семинарията, така и от университета.

Времена на промяна

За мен имаше няколко ключови повратни момента.

Първият беше изучаването на църковната история. Седейки като младеж в своята Южнобаптистка църква в Еруин, Тенеси, аз никога не си и бях помислял, че преди нея е можело да има и нещо друго. Дори не бях в състояние да назова по име проповедника преди пастор Фокнър, да не говорим за имената на някакви светии или отци на Църквата (освен Били Греъм и Лоти Мун)! Това, че Църквата може да бъде исторически проследена до Христос и апостолите, за мен се оказа истински вододел. А в моята църква имаше и неколцина такива, които буквално вярваха, че свети Йоан Кръстител (John the Baptist) е бил основателя на Южнобаптистката конвенция и че след него идвал направо Роджър Уйлямс4. Излизаше, че колониалният Род Айлънд е на един скок разстояние от древна Палестина!

Вторият повратен момент беше откриването на литургията в ранната църква. Още от колежа ме теглеше към литургичните традиции, макар и без абсолютно нищо друго, което да ме напътства, освен любов към християнската естетика и нарастващо уважение към ритуалността. А сега вече имаше и други основания, които да узаконят интереса ми.

Третият момент се оказа истинска бомба: Новият Завет не е бил написан от извънцърковни евангелисти! Всъщност, Църквата е съществувала преди Новия Завет. И тъкмо Църквата е дала рождение на Евангелията и Посланията, а не обратното.

След своите обръщания ние пуснахме във вестника на ORU следната обява за местната ни енория: “Търсите основана на Библията църква? Тогава защо не Църквата, която ви е дала Библията?” Това по-реалистично (а на практика холистично) виждане за Светото Писание, съчетано с изумителната тълкувателна традиция на Православието, караше Библията да оживее по начин, за който не бяхме дори и мечтали.

Тези повратни открития, измежду доста други, затвърдиха собственото ми решение да сменя изповеданието си. Не се съмнявам, че са повлияли също така и на другите.

По време на великопостния период през 1979 година чухме за предстояща молитвена конференция в Уичита, Канзас. Ръководител щеше да бъде не кой да е, а отец Александър Шмеман5. Сформирахме група за участие. И до ден днешен не си спомням нито темата, нито думите на о. Шмеман. Това, което си спомням обаче, беше че неговите думи и поклонението ме впечатлиха. Освен това, бях впечатлен и от нещо друго. Участниците изглеждаха “настроени на вълните” на своята църква и изключително запознати със своята вяра, въпреки че бяха просто “хората от залата”.

Честно казано, за неколцина от нашата група беше обичайна практика да поставят под съмнение посвещението на православните християни към Христа, “оковани”, както се говореше, в литургията и преданията. Това, което научихме, беше че православната набожност е тържествена, дълбокомислена и недоверчива към емоционалността, съставляваща огромния процент от практиката, която постепенно оставяхме зад гърба си. И това изобщо не означаваше, че православната духовност е по-малко “интимна”.

Православните учения за обожението и синергията говореха за далеч по-интензивно единение с Бога, отколкото протестантското юридическо разбиране. Тайнствата не представляваха незадължителни древни ритуали – те бяха жизнено необходими за напълно развитата инкарнационна христология и за спасението. Литургията, тайнствата, Преданието, общението на светиите, самият подход към духовността – представляваха все части от едно неразделно цяло, самото то изтъкано от апостолската вяра. Именно в Уичита аз реших да сторя онова, което сърцето ми подсказваше да направя още от онзи първи час по Систематично богословие. За да бъда честен пред себе си, аз знаех, че трябва да стана православен.

Стесняване на избора

Разбира се, това съвсем не е цялата история. След първата година занятия в ORU, аз се присъединих към Епископалната църква, смятайки че може да се окаже добро място за “очакване в готовност”. Но като не исках да оставя необърнат нито един камък, междувременно посещавах три църкви: Първо отивах на епископалната служба от 9:00 сутринта в “Сейнт Ендрюз”, после бързах за православната Божествена литургия от 11:00 в “Св. Антоний”, а след това прекарвах неделните си вечери, получавайки лични напътствия в местната римокатолическа енория от един мил Бенедиктински свещеник в продължение на пет месеца.

Аз оставих шведската маса на евангелизма и харизматичното движение зад гърба си, още щом съзнанието ми почна да се променя. Знаех, че в университета има и други, които се придвижваха в същата посока. Взаимоотношенията ни, изковани в групата за изучаване, надживяха нейното разпадане. Но някои се движеха по-бавно, отколкото аз можех да си позволя. Най-после Православието взе надмощие в “схватката на вселенските предания” (където нямаше забранени похвати и ограничение в броя на рундовете), и след още около шест месеца допълнителни напътствия от свещеника на “Св. Антоний” – Негово Високоблагоговейнство Михаел Кайзер, аз бях миропомазан в една прекрасна неделна утрин навръх Цветница.

Наличието на англоговоряща Антиохийска енория с всеотдаен свещеник и общност, готова да ме приеме, се оказа от изключителна важност. Макар да научих за Православието първо от книгите и занятията ни, аз никога нямаше да го видя облечено в плът, ако не беше енорията. Самият отец Михаел се беше обърнал към Православието от друго изповедание, затова той прекрасно разбираше динамиката на обръщането и ефекта, който това би могло да има върху неговата предимно ливанска енория. Миропомазването на едного можеше и да не разтърси нещата, но в продължение на следващата година и половина аз щях да бъда последван и от други групички. Работата на отец Михаел не винаги беше лека, но нашето вграждане в енорията се осъществи дотолкова мирно, доколкото беше възможно.

Обратно в ORU

Реакциите в ORU по отношение на нашето обръщане бяха смесени. Някои от преподавателите и студентите ни подкрепиха, докато други се държаха резервирано. Никога няма да забравя отговора на един преподавател, който ми заяви ядосано:

-Това е най-голямата грешка, която си правил някога!

Друг каза:

-Православната църква е само за онези, които не могат сами да стоят на краката си!

Безмълвният ми отговор към последния беше:

-Точно така си е.

Докторите О’Мали и Лосонци, обаче изпъкват в съзнанието ми като двама от онези, които откликнаха с разбиране и съпричастност. Други като тях също дадоха примери за християнска любов, които с години ще останат в паметта ми.

Може би се чудите как откликна на това самият Орал Робъртс6? Наистина не знам, но чух за проповед, която изнесъл скоро след дипломирането ми, в която си дал труда да разяснява на студентското тяло как всичките негови учения били в съгласие с тези на Светите отци от Ранната църква!

Причините за нашето обръщане в ORU не могат да се отдадат на каквато и да било предварителна стратегия. Съвсем очевидно шоковата терапия на преподавателя по Систематично богословие не можеше да обясни всички обръщания. Някои от нас, които се присъединиха към Православната църква, не бяха присъствали на онези занятия. Нямаше никакво организирано евангелизиране в какъвто и да било смисъл. Това беше чисто спонтанно пътешествие, насочвано, както вярвам аз, от Светия Дух.

Един от моите другари, понастоящем свещеник, се изрази по следния начин:

-Светият Дух откри няколко горещи сърца, в които да заживее.

Факт е, че посланието на Православието достигна само до неколцина, но заветът продължава. От нашата компания шестима са вече свещеници. Още един е член на факултета в семинарията Св. Тихон в Пенсилвания, а от ORU продължават да пристигат и други новообърнали се. Тамошната библиотека е богато снабдена с най-доброто от православната литература (преподавателят ни по Систематично богословие беше отговорен и за библиотечния фонд) и работата на общността към “Св. Антоний” в Тулса продължава.

Може ли нещо подобно да се случи пак?

Както с всички движения на Светия Дух “Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива…” (Иоан 3:8). Щом е така, ние вярваме, че в уреченото от Бог време и заради Неговата църква, родена в деня на Петдесетница, този призив към Божия народ за завръщане в историческата църква може и трябва да се извърши отново – и отново, и отново – в тази страна.

За нас този вятър повя за пръв път в една учебна зала в Оклахома. И преди да беше престанал са духа, ние бяхме пълноправни свещеници в Православната църква на Северна Америка. Къде ли ще се случи това пак? Може би на някое още по-малко вероятно място от базата на университета Орал Робъртс.

2.От евангелизъм към Православие –
о.Грегъри Роджърс

Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Аз може би винаги съм изпитвал духовен глад. Израстнах в семейство на ревностни християни и не си спомням време, когато да не съм вярвал в Христос или да не съм желал дълбоко в сърцето си да Го следвам и да върша Неговата воля. Не винаги успявах да изпълнява това си желание, но то със сигурност беше налице.

Правех всичко, което се предполага, че трябва да прави едно добро момче християнин. Бях кръстен след изповядване на вярата си малко след деветия си рожден ден; посещавах богослужения, младежки служби и неделно училище; ходех всяко лято на християнски лагери; участвах в младежки събрания и евангелизации и четях Библията и почти всичко, което ми попадаше. В десети клас вече не се съмнявах, че ще служа на Бога по някакъв начин и под някаква форма. В девети клас изнесох първата си проповед, преподавах в неделното училище и дори през лятото, когато бях за единайсти клас водих серията уроци “Знай в какво вярваш” на християнската асамблея в Лейк Рийджън.

След като завърших, постъпих в “Християнски колеж Линкълн” (Lincoln Christian College) в Линкълн, щата Илинойс, за да се подготвя за служене в Църкви на Христос (Churches of Christ) – консервативна евангелска протестантска деноминация с исторически корени в Обновителното движение, започнато от Александър Кембъл (Alexander Campbell) и неколцина други в началото на деветнайсти век на границата с Дивия Запад. Неуморен като повечето студенти и нетърпелив да приложа наученото на практика, аз започнах работа като младежки пастор в Църкви на Христос в Мерилвил, щата Индиана, на крехката възраст от осемнайсет години и все още първокурсник.

Може би думата, която най-добре описва отношението ми към служението по това време, е “сериозно”. Не смятах да изграждам младежка програма, основана изцяло върху мероприятия и фокуси с цел да се привлекат хора в църквата на едно повърхностно ниво. Най-важното в живота бе връзката с Христос да е в самия център на битието на човека. Затова се стараех да създам едно силно ядро от ревностни младежи, желаещи да признаят господството на Иисус над всяка област в живота си.

Навлизам надълбоко

През този период две теми доминираха в размислите и в заниманията ми: духовност и Църква. Една сутрин докато се молех – напълно искрено, но без никаква представа какво точно казвам, – аз помолих Бога така: “Господи, повече от всичко искам да бъда духовен човек. Съгласен съм да платя всякаква цена и да понеса всяко бреме в замяна на това. Не зная какво точно означава това, но го желая.” В много отношения историята на живота ми оттам нататък може да се разглежда като отговор на тази молитва, или поне като развиващ се отговор. Аз исках да познавам Бога, а не просто да знам за Него. Исках да изпитам усещането за присъствието Му и да израствам във вяра, надежда и любов. Исках също да видя как чрез мен Неговата сила действа в другите, да видя изцеление и покаяние, растеж и обръщания в живота на хората, сред които служех.

Духовното ми търсене ме поведе в няколко различни посоки. Изпробвах учението на Уочмън Ний (Watchman Nee). Изчетох К.С Луис (C.S.Lewis), Франсис Шефър (Francis Shaeffer), Дитрих Бонхофер (Dietrich Bonhoeffer), Жак Елал (Jackues Ellul) и други. Прочетох произведенията на харизматичните лидери и се опитах да изпитам реалността на Божия Дух, до която те сякаш се докосваха.

Стараех се да поддържам у себе си молитвен живот, но с променлив успех. Като че ли все не успявах да удовлетворя копнежа си по Бога и бях безсилен да преодолея “греха, който лесно омотава”.

По същото това време ме терзаеше и мисълта какво всъщност би трябвало да представлява Църквата на Иисус Христос. Библейските описания на Църквата определено не отговаряха на моя опит. Св. ап. Павел нарича Църквата “[Христово] тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефесяни 1:23). Къде беше тази пълнота?

В моята деноминация поклонението бе в най-добрия случай слабо застъпено. Богослуженията ни се състояха от две-три песни, кратка Господня вечеря (мислено възпоменание за Христовата смърт) и проповед. Обикновено проповедите бяха добри, образователни, насърчителни и евагелизаторски. Но нашите служби приличаха повече на мотивиращи лекции, отколкото на богослужения. Къде беше Бог? И къде бе напомнянето за Неговото присъствие? Защо се бяхме събрали заедно?

Копнеех също да преживея и общение в Църквата. Тялото Христово е образ на взаимна зависимост и свързаност. През по-голямата част на живота си като християнин аз се чувствах изолиран. Църковната общност не се грижеше за членовете си както подобава. Системата ни за пастирска грижа не успяваше да задоволи нуждите на Божия народ.

Започвам от нулата

Известно време се опитвах да реформирам и развия тези неща в Църквата, в която служех. Но скоро стана явно, че моите копнежи не могат да бъдат осъществени в рамките на наличната структура. Външният израз на поклонението можеше да се промени само доколкото позволяваше традицията на “Църкви на Христос”. А аз вярвах, че Бог иска да ме отведе на духовно пътешествие към непозната земя, както Авраам.

И така, през юли 1977 жена ми Памела и аз напуснахме църквата си и без да знаем се отправихме на пътешествие към Православието. Няколко приятели се събраха около нас и образуваха малко паство, посветено но това общо пътуване. Всичко поставяхме под съмнение, освен божествеността на Христос и авторитетът на Библията. Съзнателно решихме да преразгледаме всичко, в което вярваме, в светлината на Св. Писание и на опита на Божия народ през вековете. Решихме да направим и всичко възможно да приложим на практика наученото.

Вследствие на познанството ни със скъпи приятели от годините ми в “Християнски колеж Линкълн”, ние се свързахме с групата църкви, наричаща се тогава Новозаветен Апостолически Орден (New Covenant Apostolic Order), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church)1. Заедно с тези братя, ние разгледахме редица конкретни области, които според нас бяха от първостепенна важност за растящото ни движение. Ето някои от тези области:

1.Богослужение.

Аз бях свикнал с един свободен, спонтанен и харизматичен подход към поклонението и очаквах да намеря точно това в Писанията и в историята. За наша изненада, самата наша спонтанност ни отвеждаше към ред при поклонението и всичко придоби позната форма. Изучаването на произведенията на Юстин Мъченик (ок.150 г.сл.Хр.) ни показа, че Църквата винаги е имала някаква литургична форма на богослужение. Даже Новият Завет показваше това в използването на химни и в описанието на събранията. Затова ние започнахме да използваме литургична форма на богослужение.

2.Тълкуване на Библията.

Нашите богословски изследвания ни накараха на осъзнаем нещо, което никога преди не ми беше хрумвало – че Писанието трябва да се тълкува в светлината на Преданието. В църквата, където съм израснал беше модно да се казва: “Никакво верую освен Христос, никоя книга освен Библията, никое име, освен Божието.” И въпреки това, на гърба на всяка наша неделна брошура за посетители пишеше: “Ние вярваме…” и се изброяваха няколко неща, между които що е спасение, кой е Христос и какво е действителното християнско кръщение. А какво е това, ако не верую? Всъщност нашият троен лозунг също е един вид верую! А нашите вярвания също бяха в рамките на един вид Предание – само че преданието на Кембъл.

Ние осъзнахме, че Библията не съществува във вакуум, нито пък самостоятелно извън тълкуванията си. Въпросът не беше “с предание или без предание”, а “с кое предание”. Дали да приемем богословски положения, изведени само от нашия ограничен опит, или да изследваме и да дадем превес на авторитета на съборното учение на Църквата през вековете. Започнахме да се питаме: как тогава да тълкуваме учението на Библията и въз основа на какво да оценяваме преданията, които виждаме?

Ние открихме поне зачатък на отговора в творенията на Св. Викентий Лерински – латински отец от V век. В своето произведение “Commonitory” той изрежда три критерия за определяне дали дадена доктрина хармонира с евангелската истина:

а) универсалност – приемана ли е била тази доктина навсякъде в християнския свят, и била ли е във всяка епоха вярвана от всички, или почти всички, всепризнати учители на Църквата?

б) древност – може ли тази доктрина да се открие, поне във зародишен вид, в учението на Апостолите и Църковните отци?

в) съборност – изповядвана ли е била на вселенски събор, или съгласни ли са за нея светите отци?

Опирайки се на тази херменевтична основа, ние започнахме да изследваме доктрините и практиката на историческите и съвременните църкви. Резултатите бяха наистина поразителни. Открихме, че църковното богослужение винаги е било литургично, основано на примера на юдейската синагога и храмовото богослужение. И така нашите служби станаха литургични, съставени по подражание на реда, използван в историческата Църква.

3.Тайнствата.

Когато преразгледахме тайнствата в Църквата, ние открихме, че Евхаристията е нещо повече от просто възпоменание за Христовия кръст, тя е участие в тайната на Неговата прославена човешка природа, приобщаване с Неговото тяло и кръв и предвкусване на силата на бъдния век. Тя не е добавка към богослужението; тя е неговият център – моментът на върховното ни общение с Бога и на преживяването на Неговото присъствие в най-съкровените дълбини на сърцето ни.

Кръщението е благодатно средство, чрез което ние се съединяваме с Христос и участваме в Неговата смърт и в силата на възкресението Му. Такива догмати като Светата Троица и Въплъщението вече не бяха мъгляви понятия, а станаха съществени за разбирането ни за Бога и за това кои сме ние във взаимотношението си с Него. Оказа се, че спасението ни не е само интелектуално съгласие с истината, а живо тайнствено съединение с Онзи, Който преобразява цялата ни същност в Негов образ и подобие.

4.Църквата.

Нашето изследване се спря и на същността на самата Църква. Започнахме да осъзнаваме, че независимото управление на отделните поместни църкви беше чуждо както на новозаветната, така и на ранната църква. Преди всичко, ние разбрахме, че Църквата се нуждае от ръководители от четирите йерархически чина – епископи, свещеници, дякони и миряни. Силно влияние при определянето на структурата на нашата църковна общност ни оказаха творбите на св. Игнатий Антиохийски.

Православни протестанти

През 1979 стана ясно, че ние сме нещо повече от хлабава конфедерация от църкви: ние всъщност бяхме деноминация с управляваща структура и общо вероизповедание. Затова на 15 февруари 1979 ние организирахме Евангелската Православна Църква, обявявайки се, според нашите разбирания за “деноминация в рамките на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква.”
Нашите изследвания и пътешествието ни продължиха през следващите няколко години, когато ние бавно обходихме Седемте вселенски събора и открихме, че вярваме в тяхното учение. Ние осъзнахме, че богословската ни ориентация ни поставя в категорията на Православната Църква и почнахме активно да търсим начини да влезем в общение с Православието. В същото време продължавахме да се развиваме богословски – започнахме по-добре да разбираме ролята на св. Богородица в спасението ни, както и на почитането на светиите и иконите.

През есента на 1981, желаейки да почерпя от знанията на другите и да науча колкото е възможно повече за историята на Църквата, аз се записах да изучавам история на християнството в Богословския факултет на Чикагския университет. През 1983 завърших с титла “магистър по богословие”, а в момента съм положил изпити, за да продължа за докторат.

През този период ние започнахме да откриваме някои от богатствата на православната духовност. Дотогава ние изпитвахме Божията благословия в общата ни молитва; сега започнахме да я усещаме и в личния си молитвен живот. Години наред аз имах проблеми с постоянството на молитвата, когато се опитвах да общувам с Бога сутрин и вечер. Тъй като това не стана, започнах да практикувам молитва през целия ден, с надежда да постигна това, което св. Павел нарича непрестанна молитва.

Православната духовност ми показа как да се обръщам към Бога редовно и да се моля независимо от настроението ми, от това дали се чувствам способен на творчество и спонтанност. Православието набляга на “молитвеното правило” – постоянни молитви, които се казват редовно – и това освободи молитвата ми от робуване на моята духовна сила и мен самия. Освен това Иисусовата молитва обогати усилията ми да пребъдвам в Божието присъствие през целия ден. Ние жадно изчетохме произведенията ня православни духовници като св.Теофан Затворник, митрополит Антоний Блум и, разбира се, писанията на светите отци, особено “Добротолюбието”.

Все повече и повече ние ставахме православни в мирогледа си, в богословието и богослужението си, както и в цялата си духовност. Основният ни проблем сега беше отношението ни към историческата Православна Църква. За някои от нас, членова на Евангелската Православна Църква, като че ли бе достатъчно да продължаваме да възстановяваме онези неща от древната Църква, от които нашата епоха се нуждаеше. В известен смисъл ние наистина бяхме православни протестанти – православни в много отношения, но протестанти в еклесиологията си. Както мнозина протестанти вярват, че след като прочетат Библията, могат да видят правилната схема за църковен живот, да я приложат на практика и да се нарекат Църква, така и ние смятахме, че можем да възродим практиката на Едната, Свята, Вселенска и Апостолска Църква и така да се превърнем в Нея.

Постепенно обаче започнахме да разбираме, че Църквата не се изгражда по схема. Тялото Христово е жив организъм, който не е престанал да води своя тайнствен живот в продължение на двадесет века. Ако тя наистина бе “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, то тя не можеше да е отмряла и да е била възстановена наново от нас след всички тези години.

И така, въпросът вече не беше какво е Църквата, а къде е Църквата. След като разбрахме, че истинската Църква е в историческа приемственост с Апостолската Църква, неразделената Една, Свята, Вселенска и Апостолска Църква, ние осъзнахме, че трябва да бъдем тайнствено въведени в Нея. Не беше достатъчно да подражаваме на структурата, доктрините и обичаите й. Трябваше да бъдем въведени в Нейния живот, да участваме в Нейната история и да станем част от Нейния небесен живот, като пребъдваме в Христос в общение с Нея.

Църквата на Иисус Христос

С Божията милост, през 1987 ние се представихме на Православната Църква – не като реформатори или критици, а като пътешественици, дълго странствали из чужда страна, които се прибират у дома при Майка си. Митрополит Филип Салиба от Антиохийския Православен Християнски Архидиоцез в Северна Америка2 ни отвори вратата с простичките думи на любящ баща: “Добре дошли у дома”. Моята енория бе приета в Църквата на 21 март 1987, а на следващия ден аз бях ръкоположен в свещенство.

Нашето пътуване беше дълго и трудно. Някои, които тръгнаха заедно с нас избраха други пътища. Имаше разочарования и отчаяние наред с радостите. Имаше критики и неразбиране – някои приятелства бяха изгубени, други се създадоха. Ако търсех просто Църква, в която няма конфликти, няма проблеми за обсъждане, нито грешни човеци, аз не съм я намерил – и подозирам, че няма и да я намеря, поне не от отсамната страна на рая. Както беше казал някой: “Ако намеря съвършената Църква, няма никога да отида в нея, защото ще престане да бъде съвършена.”

Това което наистина намерих, е Безценният Бисер, Царството Божие. Аз открих истинската Вяра, истинската Христова Църква, истинските тайнства и истинското общение с Бога. И това е истински Божи дар. И като цената на бисера за търговеца той ми струваше живота ми. Това е точно каквото търсех – една връзка с Бога общение с Него в Църквата, което да изисква максимум енергия и саможертва. Нищо фалшиво или повърхностно. Моята цел е да познавам Христос и да правя така, че и други да го познават.

Разбира се, нашето пътуване току-що е започнало. Но нещо неизмеримо се е променило. Вместо да търсим дом, построен от Бога, ние се учим да живеем в него, до деня, когато няма да виждаме смътно като през огледало, а лице с лице. И в онзи ден ние ще узнаем какво значи Църквата да бъде “пълнотата на Тогова, Който изпълня всичко във всичко”, защото “ще бъдем подобни на Него, защото ще Го видим както си е” (1Йоан 3:2).

3.Да преплуваш Босфора –
Кенет Е. Хайнис *

Последователният протестант често смята, че има вече отговорите на всички въпроси. – Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него. Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

В един прохладен пролетен ден седях под едно дърво в училищния си двор в Южна Калифорния и четях книгата Деяния на Апостолите.

Ясно си спомням колко вълнуващо беше за мен да науча за ранните християни. Те наистина преобръщат техния свят. А Бог използва живота им, за да прободе сърцето и на този типичен петнайсетгодишен евангелски християнин. Когато прочетох последния стих, аз повдигнах очи към небето и се помолих така: “Мили Боже, искам да съм като тях”.

Скоро след тази случка отидох при своя пастор и му съобщих желанието си да служа на Бога. С неговата подкрепа и помощ, а също и на младежкия пастор, аз започнах да водя библейски уроци, да свидетелствам (почти навсякъде и през цялото време) и да проповядвам. Не след дълго вече правех планове за колеж, а след това и за семинария. От този ден нататък, единственото, което искрено желаех да върша през целия си живот, бе да бъда участник в християнското свещеничество.

Десет години по-късно, през един горещ августовски следобед във Филаделфия, по време на почивката (тогава работех като бояджия) аз се обадих на жена си да видя дали пощата не е пристигнала.

-Скъпи – рече тя – най-после пристигна! Приет си!

Тръгвам към Уестминстър

Да ме приемат в Уестминстърската Богословска Семинария беше голяма чест за мен и главното ми постижение по пътя към целта. Уестминстър представлява един истински бастион на академичния протестантизъм. Рожба на сблъсъците между фундаменталисти и модернисти в началото на века, в двадесети век той е вече това, което бе Принстън в деветнадесети. Там щях да прекарам три от най-хубавите години в живота си.

Най-силната страна на Уестминстър е придържането му към строго интелектуално протестантско богословие. Семинарията се радва на един от най-добрите преподавателски състави в цялата консервативно-евангелистка традиция и това я прави изключително трудно учебно заведение. Когато се чудех в коя семинария да кандидатствам, един преподавател в колежа ми каза, че Уестминстър е по-труден дори от Харвард и Кеймбридж, а той беше завършил и трите.

Протестантското богословие, което се преподава в тази семинария, е възможно най-пълното и интелектуално непреклонно. Калвинизмът му е издържан и последователен, пригоден да отговаря на всички възражения на римокатолицизма, арминианизма2, диспенсационализма3, и модернизма от последните 450 години. Според думите на Корнелиус Ван Тил4 (първият преподавател по философия и богословие в Уестминстър) “Калвинизмът е християнство, дошло на себе си”.

За съжаление по-късно открих, че тази непробиваема богословска система прави необикновено трудно обръщането в Православието за един последователен протестант. Той често смята, че има вече отговорите на всички въпроси.

-Да, – казва той, – Бог е непознаваем. Нека сега ви кажа всичко за Него.

Както е рекъл някой: “По-лесно е за камила да мине през иглено ухо, отколкото за калвинист да преплува Босфора”.

И въпреки всичко, този калвинист се нае да го стори!

След три години в семинарията и осем години като пастор в Презвитерианска църква, аз влязох в Светата Православна Църква и бях ръкоположен за свещеник в Антохийския Архидиоцез на Северна Америка през 1992 година. Как е възможно това?

В много отношения, именно поради протестанското богословие на Уестминстърската Семинария, а не въпреки него, аз приех Православната вяра като истинската Апостолска вяра. Защото най-силната страна на Уестминстър е същевременно и най-слабата. Нека обясня по-добре.

Протестантска основа

В самата основа на протестантството е съзнанието за величието и красотата на Бога изобщо и за Неговия суверенитет конкретно. Бог сам определя всичко и на Него подобава всяка слава. Както доброто, така и злото служат на Неговите суверенни намерения и пред Неговата безпределна мъдрост замлъква всяка уста.

На мене това ми подейства смиряващо, но и вдъхновяващо. Бог бе представен като непобедим и господар на всичко, било то добро или зло. Нищо не може да попречи на Неговата суверенна воля. На нас не ни остава нищо друго, освен да паднем по лице и да Го молим за милост. Преди всичко нашето призвание е да се покланяме и да благославяме нашия всемогъщ Бог.

В същото време това изтъкване на Божията слава не бе придружено със съответното внимание към богослужението и тайствата. Протестантството породи у мен невероятна жажда за поклонение пред Бога, а след това ме остави неудовлетворен.

Сред всичките дълбоко доктринални предмети, изучавани в семинарията, нямаше нито един, който да се занимава с литургично богословие. Някои от практическите курсове бегло засягаха темата, но нямаше такъв, чието основно прeдназначение да е църковната литургия.

Уестминстър ми даде едно дълбоко разбиране не само за Божия суверенитет, но и за безкрайната Божия благодат, както и любов към “благодатните средства”. Но в действителност благодатните средства в протестантската традиция на практика бяха сведени до нищо повече от проповядване на Библията. Молитвата и тайнствата бяха почти изцяло пренебрегнати.

Един добър пример за този проблем са университетските богослужения. С надежда да се балансира тежката програма на студентите с малко духовност, бяха въведени ежедневни 30-минутни служби. Обичайният им ред биваше следният: откриване с химн и молитва, после 25-минутна проповед и накрая пак молитва. И това е всичко! Все едно ходиш на нормална лекция, само че два пъти по-къса! Дори тогава ми беше омръзнало от толкова лекции. Вместо да призная това за проблем, аз станах известен с това, че не ходя на служби, а се “покланям” пред олтара на масата с кафе и кифли.

Според моя опит в семинарията нямаше молитвена или сакраментална общност. Макар там да имаше типични дружества, занимаващи се с мисионерство или благотворителност, общност, свързвана от традиционното молитвено правило, не съществуваше. Никога не се предлагаше св. причастие, тъй като университетът беше извънцърковна институция, т.е. нямаше нищо общо с църковния живот. Като резултат духовността се свеждаше по-скоро до абстрактни интелектуални упражнения, вместо да се отличава с дух на молитва и редовно приемане на причастие.

Ставам пастор

Този интелектуален подход към богослуженията за мен далеч не бе пълноценен. Когато завърших семинарията, аз направих опит да моделирам подходящо за богословието си богослужение, като основах презвитерианска църква в Сан Диего, Калифорния, която се стремеше да бъде едновременно интелектуална и емоционална. За тази цел аз просто обединих елементи от протестантската и от баптистката традиции като прибавих нещо и от движението за растеж на църквите, и от харизматичните съживления. С други думи, създадох една типична американска, еклектична, “миш-маш” църква.

Скоро след заминаването ни от Сан Диего, когато се чудехме коя църква да изберем, с жена ми посетихме една голяма консервативна и независима презвитерианска църква, за която бяхме чули, че прави някои неща “по-различно” от другите. Преживяното там наистина промени живота ни.

За протестантска църква сградата беше великолепно проектирана и красиво наредена. Големият махагонов престол беше отпред в центъра, зад него висяха дълги кадифени завеси, а от двете му страни имаше дървени прегради. Старейшините, около двадесет на брой, шестваха бавно, облечени в дългите си женевски раса. След тях идваха свещениците, с бяло-златни епитрахили.

Хористите – с прекрасни тъмносини одежди – пееха повечето отговори като в тържествена литургия, която се разкриваше пред очите ни и ушите ни. Използваха се много древни молитви (нови за мен), а стимулиращата проповед ни подготви за тържествената Евхаристийна служба.

На излизане от църквата жена ми се обърна към мен и каза:

-Чувствам се, сякаш това е първият път от години насам, когато наистина се покланям на Бога.

В отговор аз се разсмях:

-Недей да говориш така, Деби. Та аз съм твоят пастор!

Знаех обаче, че тя беше права. Същото чувство имах и аз.

Преходът

Следващият месец започна началото на края на моите дни като протестант. Приех предложението да стана пастор на една средно голяма традиционна презвитерианска църква в източната част на Щатите. Те не бяха особено ентусиазирани по повод на моите “новаторски” наклонности в протестантсткото богослужение и настояха за спазване на презвитерианската традиция.

Съгласих се да стана техен пастор при едно условие: в продължение на една година да изучаваме темата “поклонение” така, че поне да знаем защо правим дадени неща по време на богослужение. След девет месеца такова изучаване ние бяхме една от най-литургичните презвитериански църкви в района.

Старейшините и паството бяха доволни да спрат дотук и да бъдат просто една типична, евангелска протестантска църква с литургично богослужение. А аз едва започвах…

По това време един колега презвитериански духовник посети църквата ни и след кратко обсъждане на литургията ме попита:

-Кен, ти да не би да ставаш епископален?

Тогава отговорът ми беше “не”. Всъщност нямах ни най-малка представа накъде ме водеше Бог.

Докато бях в семинарията се бях отказал от всякаква надежда, че мога да съчетая духовността и поклонението с академизма. Напрежението си остана дотогава, докато по Божията милост открих историческата православна вяра. С нейната ежедневна индивидуална и обща молитва, а също и с тайнствата, Православието беше отговорът на абстрактния и сух интелектуализъм с който се бях сблъскал като студент.

“Истински богослов е този който се моли, а който се моли, е истински богослов”. Може да се каже, че това е мотото на Православието. Общението с Бога и духовния растеж в св. тайни не са просто “допълнения” към изучаването на Библията, а образуват важно и неразделно единство с писаното слово.

Освен че като семинарист познавах едно интелектуално християнство, аз бях усвоил и популярното сред протестантите мнение за Царството Божие, че то е “сега, и не още”. Царството наистина е дошло в Христос Царя, и е тук чрез Светия Дух, но в своята пълнота то ще настъпи при завръщането на Христос.

Богословски това е вълнуващо и вдъхновяващо. Но как може да се изживее от отделния вярващ, освен чрез “личната връзка с Христос” и “личното израстване в Христос”? Как се изживява това от вярващите като общност, освен като “непрестанно обновление” на църковни устройства и държавни закони, политики и институции?

Пълнотата на Православието

Реалността и пълнотата на Царството Божие се яви в моя живот посредством литургията на църквата. По-конкретно, аз осъзнах, че Царството Божие се вкусва лично и съвкупно с участието в евхаристията. Където е Христос, там е и Царството Божие!

Степента, до която постмодерното протестанство е обедняло, може да се види в мнението за евхаристията на един преподавател от друга богословска семинария:

-Какво му мислиш, това е просто хляб и гроздов сок.

За възпитаника на Уестминстърската Семинария, обаче, да стане православен означаваше да открие реалността на Божия суверенитет в пълнотата на литургичното и сакраментално богослужение. Да открие присъствието и силата на Царството Божие в църквата като евхаристийна общност – общност органически свързана с Бога чрез Светия Дух в Христос и основана на апостолската приемственост. Да открие какъв всъщност е бил смисълът на цялата Реформация – завръщане към древната Вяра, която винаги е била в Православната църква!

Не след дълго студеният повей на късната есен отново ще премине през щата Делауер. Плътните зелени листа на съседната гора ще пожълтеят и почервенеят, а после тихо ще паднат на земята за да бъдат по-късно покрити от дълбок зимен сняг. Навсякъде ще заухае на горящи камини и на идващия празник Рождество. След това ще дойде Новата Година и с нея месец януари. Януари е много важен за мен и за семейството ми, защото тогава празнуваме една годишнина.

През януари 1992 ние, заедно с малката енория, която събрахме след като напуснах презвитерианската църква, бяхме приети чрез миропомазване в Светата Православна църква от митрополит Филип на Антиохийския архидиоцез. Същия този януари аз бях ръкоположен за свещеник.

Много години са минали от деня, в който като ученик бях развълнуван от разказаното в Деяния Апостолски за Божията Църква и за делата на духоносните ученици. Изумително е, че с Божията благодат сега Му служа в самата Антиохийска църква, така живо описана от св. апостол и евангелист Лука в книгата Деяния и която е продължила неразривно вече почти две хиляди години.

Благодаря на Бог, че чу моята невръстна молитва и ме отведе там, където е истинското поклонение, както и че ми даде възможност да отдам живота си в служба на Него, следвайки примера на ранните християни

4.Последният влак за дома –
о.Даниел Матисън *

Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

В северна Манитоба есента настъпва рано с идиличен пейзаж – кадмиево багрени трепетлики1, охрено жълти лиственици и тъмно горско-зелени борове – величествения символ на канадския север. Оджибуасите2 събират последните горски плодове. В тази рамка на неизразима красота обаче, се разиграва една тиха трагедия. В дървена колиба навътре в гората едно бебе – най-малката сестричка сред много деца – умира в самота.

Тогава аз бях пастор от Обединената канадска църква3 в съседен миньорски град. Няколко месеца по-рано аз бях пристигнал там от Халифакс4 с новата си пасторска якичка, със сандък книги и с пълната самоувереност на новак. С молитвеник в ръката извърших погребалната служба, докато семейство и съседи хлипаха неудържимо – едно погребение по всички правила и въпреки това напълно неуместно.

-Защо не е имало никого при нея? – това беше моя безмълвен вик към Бога. Половин час по-късно леденият вятър сякаш потвъждаваше душевния ужас, които ме бе стегнал в окови. Студът се впиваше все по-дълбоко, докато чаках мъжете от поселището да забият и последния гвоздей в миниатюрния ковчег. Вътрешно обаче, аз се бунтувах против Бога с горчивата ярост на човек, чиято опростенческа вяра е била разтърсена от жестоката действителност на живота и смъртта. Това бе началото на вътрешната ми криза.

Съживление на вярата

Шест месеца по-късно кризата се разрази с пълна сила. Беше тъкмо по време на Страстната седмица, когато преговаряйки лекциите си за семестриалната сесия, аз най-сетне признах пред себе си истината, която нямаше как повече да отхвърлям: не вярвах в нищо от това, което четях. Някой някога беше казал, че нямало да има никакво значение дали Иисус е умрял на кръста или пък от простуда. В своята празнота аз споделях това чувство.

Къде беше непринудената вяра, коята ме беше подтикнала към пастирското ръкоположение? Сега я наричах наивна. Като си спомнях с тъга годините в семинарията, аз признах на жена си, Вера, че вече само едно изречение от Евангелието има смисъл за мен: “Дигнали Господа моего, и не зная, де са Го турили.” Изобщо не си спомням какво съм правил този Великден.

Ясно обаче, си спомням следващите няколко седмици – скръб по изгубената вяра, угризения по лицемерното ми положение и ни най-малката идея, че разковничето на моята дилема се крие в една-единствена дума: покаяние. По Божията милост, поне една реалност се съхрани. Знаех, че когато родителите ми са ме предали на тайнството кръщение един априлски априлски ден през 1916 година, те са ме предали на Бога. Бях станал Негово чедо, а Той – мой Отец.

През следващите четири години моята настоятелна молитва щеше да бъде: “Отче, на Теб принадлежа, изправи пътищата ми!”

Сранни неща се случиха. Например, онзи зимен ден, когато Вера стана от закуска и се запъти към вратата на път за училището, където преподаваше. Като повдигна глава за целувка, тя хвърли и една щастлива бомба:

-Бременна съм!

Когато успях да си поема дъх, хукнах нагоре към кабинета си, пеейки “Душата ми величае Господа”. Кръстихме новороденото Мария.

Мария беше едва на четири седмици, когато Бог я използва по особен начин. Вера кърмеше в тоалетната на ферибота, който прекосява залива Фънди от Ню Брундсуик за Нова Скотия. Един розовобузест свещеник, който вечно се залутваше поради отслабеното си зрение, влязъл смутено и попитал дали това е мъжката тоалетна. Но нервното и определено женско “Не!” изобщо не го притеснило.

-Да ме прощавате, – бил отговорът му, но след това той изненадващо добавил –Ама вие бебе ли кърмите? Колко прекрасно!

Минути след това Вера ме срещна на палубата:

-Трябва да се запознаеш с най-изумителния мъж, с който някога съм приказвала.

Той се оказа Кенън Куентин Уорнър, един от основателите на “Вяра на дело”5.

Взимайки повод от името на нашата дъщеричка, той започна да говори за друга една Мария – майката на нашия Господ. Убедително, макар и с прости думи, той успя да потвърди за мен, че Марииният отрок наистина е Сина Божи, че всичко казано от Него наистина е Слово Божие, както и че всичко сторено от Него, наистина е Божията Любов. Моята молитва започваше да получава своя отговор!

Бях сигурен вече, че съм пристигнал където трябва. Или, че поне бях направил крачка в правилната посока. А Иисус никога не беше печелил по-запален ученик. От този момент нататък, всеки пастор, който пресечеше орбитата ми по някакъв начин, получаваше безплатно изправление на богословието си и прекрояване на пастирската си практика – независимо дали желае или не.

Още за литургията

По това време, моята деноминация беше откликнала на поканата на Англиканската (Епископална) църква за започване на разговори с цел обединение. Бях включен в първата комисия на конференцията, на която присъствах. Подозирам, че ме бяха поставили там по същата причина, по която вечер оставят булдози в складовете! Аз пък се заех със ситуацията с ожесточен ентусиазъм.

За моя изненада, докато изучавах англиканската литургия открих, че тя не се различава кой знае колко от нашата. В действителност, за пръв път открих истинския смисъл на литургията, която използвах от години. Научих, че преди всичко, тя е честване на единението ни с Христа. За съжаление, научих също така, че в моята собствена деноминация малцина споделят това. Но нищо страшно! Щях да ги просветя!

Това обаче, се оказа самотно усилие. Често усещах как копнея за пристан и за общност от споделена вяра. Струваше ми се, че Рим е по-близо, отколкото бях смятал преди. А далеч оттатък Рим, съзирах забулената и далечна слава на Източноправославната църква.

Докато продължавах с изследванията си, понякога ми се искаше да бях оставен на Земята от друга планета и да имах възможността да избирам коя форма на вяра и богослужение да приема за свои. По кой път щях да поема ли? По православния. Но в действителност аз си стоях на нашата гара, без да знам кой път да поема. Влакове имаше и за Кентърбъри, и за Рим, но за Константинопол почти нямаше. А и да се появеше някой от време на време, никой там не говореше моя език!

Още един посланик

Тъкмо тогава в моя живот се появи друга важна личност – известният писател и лектор Брус Ларсън6. Ако знаех какво ме очаква, аз изобщо не бих отишъл на този априлски пасторски семинар в Отава Вели. Но веднъж там, нямаше как да се измъкна благопристойно.

Темата на Брус беше следната: “Ако отношенията между вас и Бог не са лични и радващи, най-вероятно проблем има и в отношенията ви с другите хора”. Той успя да ме убеди. След известни размишления разбрах и загатнатото в неговото послание. Духовната гордост се отразяваше на взаимоотношенията ми с другите християни и трябваше да сторя нещо по въпроса.

-Боже, – взех да се моля отчаяно – трябва ли да кажа на всички момчета тук, как съм се смятал за по-свестен от тях?

Някъде в дълбините на мозъка ми един глас рече:

-Няма нужда – вече си им го показал пределно ясно. Сега трябва да ги помолиш за помощ!

-Добре, Господи, щом трябва, ще го сторя!

Следващите тридесет и шест часа за мен бяха като смърт. Всички се държаха мило, но аз се чувствах унизен. На втората сутрин се надигнах рано след една безсънна нощ. Бях се представил като глупак и бях убеден, че това е по вина на Брус Ларсън.

А сега трябваше и на Евхаристията да присъствам. Как щях да се справя с поставянето на хляба в устата на човека до мен с думите: “Христовото тяло, разчупено за теб, Дейвид, или Арчи, или Матю?” С всичко, което беше останало от съсипаното ми достойнство, аз внимателно избрах къде да седна. Бог обаче, имаше други планове.

Човекът до мен внезапно стана и излезе, а от опразненото място се възползва Брус Ларсън. Аз пък бях твърде горд, за да се преместя.

Хлябът пристигна. И аз сторих най-отвратителното, което бих могъл да си представя в едно тайнство. Ядно го разчупих и го натъпках в устата на Брус като се осмелих да кажа само:

-Христовото тяло.

Брус бе шокиран от моя гняв.

-Дан, – рече ми той – гледай ме в очите и ме наречи по име!

Никога няма да забравя момента, в който го гледах в лицето, докато повтарях думите: “Христовото тяло, Брус, разчупено за теб.”

И тогава Христос възкръсна от мъртвите и за мен и ме измъкна със Себе Си от сумрака на ограничената интелектуална вяра в сиянието на Своята славна светлина.

По късно същия ден, когато се прибрах у дома, Вера ме запита:

-Ама какво се е случило с теб?

Опитах се да й разкажа.

-Нямаш си и представа колко дълго съм се молила да дойде този ден! – сподели тя.

Отново на перона

И така, отново на работа. Не беше никак лесно. Обединената църква стана място доста неудобно за мен, аз също станах неудобен за нея. Тя е изключително свободна църква, за което съм й задължен. Аз имах свободата да търся и да използвам всичко, което смогна да отнеса, при набезите си из “Светата повсеместна църква”. Те обаче, бяха също толкова свободни да пренебрегнат моите съкровища.

Бях прослужил двадесет добри години, но вече крачех под звуците на друг марш. Моето богословие беше библейско, а на църквата ми – либерално. Аз желаех да празнуваме единението си с Христа ежеседмично, те искаха да минат с нещо като погребение за Него четири пъти в годината. Аз вярвах в Неговото Реално Присъствие, а всички останали изглежда вярваха в Неговата реална липса.

Малко по малко аз все повече се отчуждавах от либерализма. Отчаяно се опитвах да върна Иисус на истинското Му място като Цар и Глава на Църквата. Не се получаваше.

Годините ми си изтичаха и от там, където бях застанал можех добре да видя закачалката в дъното на коридора! Изходът ми не беше никак достоен – една по една вратите се затваряха и накрая се намерих (буквално) на студения и кишав тротоар, съвсем сам. Бях дълбоко покрусен.

Изненадващо, установих че си пея: “От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…”7. И някак си, песента не секваше в мен. Размишлявайки за дългите години, прекарани в Обединената църква, аз се запитах: “Искам ли да се върна там?” И си отговорих: “По никакъв начин!”

Пак се оказах на стария железопътен перон, но влаковете за Кентърбъри и Рим вече бяха отпътували. Явно за мен беше твърде късно. Пък и остарявах – бях почти на седемдесет. Тогава, съвсем неочаквано, се зададе един влак, които се беше отправил далеч на изток – към Православието. Влакът се наричаше Евангелска Православна Църква8 и този път персонала говореше моя език. Честно, това беше и последният влак от тази гара.

Животът ми беше почти на приключване, но се хванах за тази възможност и се качих. Колегите ми тъкмо се бяха свързали с митрополит Филип, глава на Антиохийския архидиоцез в Северна Америка. През 1986 година той ни отправи покана да станем православни и през 1987 вече бяхме на линия.

По някое време малката енория, която обгрижвах в Отава, Онтарио, се обедини с доста по-старата и по-голяма такава при църквата Свети Илия в същия град. И днес аз служа като действащ пастор (опитвам да се пенсионирам, но напразно), и постоянно благодаря на Бога за това, че милостиво ме отведе на време обратно на перона, за да мога хвана този последен влак за дома. Отне ми цял живот да се натоваря, но тази пълнота на Вярата си струваше всяка борба и разочарование по пътя.

5.Случай от историята на Западната консервативна баптистка семинария –
о.Томас Ренфри *

… и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Понастоящем о. Thomas Renfree е свещеник в мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния и църквата Въздвижение на Св. Кръст в Сакраменто, Калифорния – части от Западния архидиоцез на Православната Църква в Америка.

-Ако не беше баптист, какъв щеше да си? – попитах веднъж един състудент семинарист.

-Щях да съм посрамен! – беше неговия отговор.

И макар неговата надъханост да не беше типична за всички учещи в Западната Консервативна Баптистка семинария в Портланд, Орегон, там имаше налице достатъчно подобна баптистка ревност, за да накара небаптист като мен да се чувства не на място от време на време.

Въпреки това, през 1972 година избрах по свободна воля да посещавам именно тази семинария, макар тогава да не вярвах в “свободната воля”. Роден и откърмен в Методистката църква, аз бях стигнал до заключението, че основните протестантски изповедания са в богословски банкрут.

След като в колежа бях съдействал активно на Campus Crusade for Christ2, аз бях наясно, че християнският живот е нещо повече от обикновеното “християнство”. Макар да съветвах други да не се доверяват на чувствата си, аз определено чувствах, как Господ ме призовава към постоянно християнско служение.

Предимство за семинарията

Сериозно се бях замислил и търсех отговор в молитва дали да минавам на щат към Campus Crusade, но някак си така и не успях да се почувствам убеден да предприема тази стъпка. Ако Бог наистина ме водеше към постоянно християнско служение, първо се налагаше да премина през някакво професионално обучение. Освен това, аз имах и искреното желание да задълбоча както разбирането си върху Божието Слово, така и своята вяра. И така, реших че следващата логична стъпка за мен е семинарията.

След като проучих няколко евангелистки семинарии, аз се спрях на Западната Консервативна Баптистка семинария. Там се наблягаше на нещата, които държах да усвоя, изглежда вярваха в същите доктрини както и ние в Campus Crusade, в програмата бяха солидно застъпени Библията, богословието и практичесите курсове, а и нямаше да се разстроят, ако човек ходи на кино! Какво повече би могъл да желае един семинарист?

Влюбих се в цялата база на семинарията още от мига, когато кракът ми стъпи там. Без преструвка тръпнех в очакване на първите си занятия и се наслаждавах на мисълта как ще се сдобия с арсенал от библейски муниции, така че да мога успешно да свидетелствам на всички онези католици и прочее литургични типове, които казват, че са искрени християни, но всъщност не са. Ясно си спомням и мислите си от първия учебен ден: “Знам, че евангелистите сме прави. А сега вече ще разбера и защо.”

Гледайки на спомените си, трябва да кажа, че онези три години в семинарията бяха едни от най-стойностните през целия ми живот. И понеже до началото на учебните часове бях почти неграмотен библейски, почнах като гъба да попивам всичко, особено библейските занятия. Всичко беше толкова ново за мен. Беше ми скъп всеки час, прекаран в учебните зали. Обичах дори часовете по гръцки, които започваха всяка сутрин от 7:30 (и където, ако се случеше да вляза в 7:32, преподаваелят прекъсваше думите си, за да отбележи: “Добър вечер, г-н Ренфри”). Знаех, че тези часове ме подготвяха да стана “достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината.” (ІІ Тимотей 2:15)

Семинарията ми даде нещо, за което винаги ще й бъда задължен – такава любов към Библията, че в крайна сметка никога да не бъда доволен докато съм извън Новозаветната Църква. Семинарията ми даде и средствата за изучаване на Словото Божие, за откриване на истината, както и желанието да открия и да служа на онази църква, която Христос е установил чрез своите апостоли. Колкото и иронично да изглежда това сега, една баптистка семинария в действителност подготвя сериозните студенти да станат православни.

Дипломирах се от семинарията с убеждението, че евангелистите не вярват достатъчно на Библията. На практика, повечето евангелисти, с които се сблъсквах, бяха твърде избирателни в подхода си към Писанието – тоест, те вярваха на всичко в Библията, с изключение на онези пасажи, които противоречаха на техните презумпции. Дори и тогава те не си признаваха открито, че отхвърлят тези пасажи. Онова, което успяваха да сторят, беше да променят действителния смисъл на текста посредством завъртяни танцови похвати. Но нека се спра на няколко от примерите, на които се натъквах в периода на семинарското си образование.

1.Тълкуване на Библията

В семинарията бях научен да изповядвам заедно със св. Петър, че “никое пророчество на Писанието не е собствено тълкувание…” (ІІ Петрово 1:20). Но в действителност нашата система на херменевтика, или библейска интерпретация, беше базирана на една относително съвременна теория. Тя подчертаваше, че всеки християнин притежава правото и отговорността самостоятелно да тълкува Библията под водителството на Светия Дух. Това като цяло не звучеше зле – докато не почнете да броите протестантските деноминации!

Завърших семинарията отчаян от факта, че между наглед силно вярващи люде, всеки от които претендираше за водителство от Светия Дух, съществуват такъв голям брой различни интерпретации. И тези различия не бяха върху маловажни доктринални детайли, а върху позиции от изключителна важност. Вътре в Светия дух ли цареше разногласие? Или по-скоро преподаваната ни херменевтика правеше от всеки християнин по един протестантски папа, който имаше власт да говори “незаблудимо” по отношение на това, какво казва Библията?

2.Свещеното Предание

Моите състуденти, както и самият аз, бързахме да изтъкнем, че вярваме в Библията, а не в преданието. Но ние така и не успявахме да направим разлика между “човешките предания”, порицавани от нашия Господ, и Свещеното Божие Предание, което и самата Библия препоръчва (вижте увещанията на Св. апостол Павел във ІІ Солуняни 2:15 и 3:6).

През всичките си години в семинарията аз не си спомням да съм чул да се каже каквато и да било добра дума за Свещеното Предание. Считам, че това е един от най-явните пропуски в евангелското семинарско обучение. И понеже мнозина евангелисти изпитват такова отвращение към думата с “П” (става въпрос за “Предание”, а не за “Предателство”3), те в действителност са отрекли жизненоважната роля на Божието Предание в оформянето и съхраняването на самото Свещено Писание. Без Преданието нямаше да имаме и Библията.

Спомням си как веднъж на занятие по богословие един студент запита преподавателя:

-Ако приемаме решението на църквата от Картагенския Събор (5-ти век), което утвърждава канона на Новия Завет, как тогава отхвърляме същата тази църква, която е определила кои ще са книгите в Библията?

-Добър въпрос, – отвърна преподавателят, – на който ние, баптистите, нямаме добър отговор.

3.Тайнствата

За тяхна чест, преподавателите в Западната Баптистка семинария твърдо изповядваха истината за въплъщението на Христос. На практика обаче, те отричаха сакраменталната същност на живота, неотделимо присъща на факта, че Бог Син е станал изцяло човек. Чрез своето отрицание на тайнствата, на иконите и на историческото литургично богослужение на църквата, според мен те бяха неволно изпаднали в някакво подобие на гностицизъм, което възвеличаваше “духовното” царство, но пренебрегваше физическото творение като средство на Божията благодат.

Учението за Божията благодат ни се преподаваше, но ни се отнемаха библейските средства на тази благодат – средства като водите на кръщението (въпреки исторически утвърденото учение на църквата върху пасажи като Йоан 3:5; І-во Петрово 3:21; Деяния 2:37,38). Преподаваха ни за Господнята вечеря, но спиритуализираха значението на Иисусовите думи, записани в Йоан 6-та глава (“Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен”), тълкувайки тези думи като проста символика.

Евангелистите почитат поне едно тайнство – проповядването на Словото – и в това тайнство те са в стихията си. Западната Баптистка семинария разполагаше с няколко добри курса по омилетика4. Съществуваше обаче, само една “свободноизбираема” дисциплина по библейско богослужение. Понеже са пренебрегнали формулирането на каквото и да било сакраментално богословие, евангелистите по презумпция приемат една форма на богослужение, която вместо на някакъв библейски модел, се основава върху развлекателно-и-или-лекционните модели на днешните времена в света.

Немалко от моите преподаватели критикуваха празнотата на евангелисткото богослужение. Един дори призна как богослужението в Баптистката църква се било изродило до “професионално развлечение за консуматорите по скамейките5”. Никой, обаче не изглеждаше склонен да вземе насериозно богатото църковно предание по отношение на литургията, което, съчетано със силно библейско проповядване, съставлява истинското православно богослужение.

Дипломирах се от семинарията през 1977 година, съзнавайки, че имам още много да уча. След като служих няколко години в една баптистка църква, моите безпокойства по отношение на баптиското богословие и баптистките практики станаха твърде проблематични и аз напуснах, за да основа една “Независима баптистка църква”. Изявената цел на всички нас, които положихме началото на тази църква във всекидневната на един от нашите домове, беше “да бъдем като Новозаветната църква”.

Честно казано, ние нямахме никаква представа как е функционирала Новозаветната църква. Въпреки семинарското си образование, аз все още бях твърде невеж в областта на църковната история. И на практика именно изучаването на църковната история ни отведе след няколко години при дверите на Православието.

Дълго време аз бях живял с погрешното убеждение, че евангелските протестанти проповядват по-добре, служат на Бога по-добре, пеят по-добре, евангелизират по-добре и познават Библията по-добре от всички други християни от времето на апостолите насам. Сега обаче, почна да ми просветва, че в действителност всичко истинско и добро, което евангелистите вярваме и практикуваме, сме наследили от Православната църква. И тъй като споделяхме техните цели и насока, нашата малобройна домашна църква се присъедини към Евангелската православна църква6, а останалото, както се казва, е история. Всъщност това беше само кулминацията на едно много вълнуващо пътешествие, което на свой ред ни отведе до едно ново начало в Православното християнство.

Както всички други семинарии, Западната Консервативна Баптистка семинария имаше своите силни и слаби страни. Като се имат предвид ограниченията на едно богословско учебно заведение да подготви напълно някого за живот в Църквата, предполагам, че не бива да очакваме твърде много от което и да било учебно заведение. Но докато Западната Баптистка семинария продължава да набляга върху абсолютната преданост към Божието Слово, считам, че няма да бъдем последните студенти, които от учебните зали ще се устремят в обятията на Православната църква.

В края на краищата, ставайки православен, аз просто сторих онова, което под една или друга форма бях обучаван да правя на всяко занятие в Западната Консервативна Баптистка семинария: “…да се подвизавате за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 3).

Бележки на преводача

За да се върнете обратно към текста, използвайте бутона “обратно” на browser-a.

Бележки към първото свидетелство:

1) Oral Roberts University – Основан през 1965 година в гр. Тулса, университетът става първият акредитиран петдесетнически университет в страната. През 1978 г. в ORU започва да действа и медицински факултет, предвиждан да съчетава конвенционалното лечение с изцеления на вярата. Вижте и бележката за самия Орал Робъртс по-долу. Бел. прев.
2) Saint Vladimir’s Orthodox Theological Seminary e учебно заведение за дипломна и следдипломна квалификация, основано през 1938 година, регистрирано в Щатското Министерство на образованието в Ню Йорк и акредитирано от Асоциацията на богословските учебни заведения в САЩ и Канада. Намира се в Крестууд, Ню Йорк. Бел. прев.
3) Helen Waddell (1889 – 1965) – Родена в Токио в семейството на презвитериански пастор и ориенталист. Става първата жена-член на Кралското литературно общество. The Lives of the Desert Fathers е по-скоро превод на избрани жития, отколкото авторски текст. Бел. прев.
4) Roger Williams (ok. 1603 – ok. 1684) Още преди пристигането си в Америка през 1631 г., Уилямс е противоречива фигура поради идеите си за свобода в богослужението. Проповедник и основател на колонията в Rhode Island, наречена “Провидение”, той е неин губернатор в периода 1654-1658 година. Известен е с приема на заселници с всякакви религиозни убеждения и миротворчески усилия между индианците и съседните нему колонии. Бел. прев.
5) Alexander Schmemann (1921 – 1983). Роден в Естония със смесено руско-немско потекло, той прекарва младостта си във Франция като завършва и Православния богословски институт “Св. Сергий” в Париж, където след ръкоположението си през 1946, преподава до 1951 година. Оттогава преподава в “Св. Владимир” (виж бел. 2 по-горе), като от 1962 г. до смъртта си е декан на Семинарията. О. Шмеман работи и като хоноруван преподавател към Columbia University, New York University, Union Seminary, и General Theological Seminary в Ню Йорк и е популярен гост-лектор в множество други университети в страната. Бел. прев.
6) Granville Oral Roberts (1918- ) е един от най-известните петдесетнически проповедници понастоящем в САЩ. През 1955 г. гласът му се носи от 250 различни радиостанции и той започва да използва и телевизията. Робъртс твърди, че има изцелителни способности, идващи директно от Бога. По време на проповедите си заявява, че усеща Божията сила в дясната си ръка – същата, която използва да изцелява. През 1987 г. обаче, по време на финансово бедствие Робъртс си спечелва печална слава, обявявайки че Бог “ще го прибере у дома”, ако не успее да набере нужните му 8 милиона долара. За негов късмет, три часа преди уреченото “прибиране” средствата са набрани благодарение на последното дарение от 1,3 милиона долара от собственик на писта за кучешки надбягвания. Все пак, две години по-късно Медицинският център “Град на вярата” се налага да бъде затворен. Бел. прев.

Бележки към второто свидетелство:

1) Новозаветен Апостолически Орден (‘New Covenant Apostolic Order’), а по-късно Евангелска Православна Църква (Тhe Evangelical Orthodox Church) – за повече информация за тази група църкви и приемането им в Православието, виж книгата ‘Да СТАНЕШ православен. Пътешествие към древната Христова вяра’ от о. Питър Гилкуист. Бел. прев.

2) Metropolitan Philip Saliba – роден в 1931 г. близо до Бейрут, митрополит Филип завършва последователно няколко богословски учебни заведения в Ливан, Сирия, Великобритания и САЩ, както и история в Wayne State University в Детройт, Мичиган. Архиепископ е в Antiochian Orhtodox Christian Archdiocese of North America от 1966 година. Архидиоцезът му се простира и в Канада и по данни от август 2004 година наброява 159 енории. Паството му наброява 450 000 души от най-различен етнически произход, в т.ч. и значителен брой бивши протестантски енории с техните пастори – вече православни свещеници. Бел. прев.

Бележки към третото свидетелство:

1) От известно време Kenneth Hines не служи като свещеник поради лични провинения.

2) Арминити – по името на холандеца Jacobus Arminius (1560-1609). Въпреки усилията на калвинистите, толериращи единствено учението на Калвин, да потушат Ренесансовия (християнски, не светски) хуманизъм, той все още се шири в Европа. По това време Арминиус учи богословие в Женева – бастиона на калвинизма, при наследника на самия Калвин, Theodore Beza. Веза развива в още по-голяма крайност учението за предопределението – т.н. Супралапсарианизъм. След време Арминиус става уважаван проповедник в Амстердам, а по-късно и професор по богословие в Лайден. Като такъв бива назначен да обори младият учен Dirk Koornhert, който пише срещу Беза и срещу предопределението, както и да защити супралапсарианската позиция. Изучавайки проблема в дълбочина обаче, Арминиус се противопоставя на учението за безусловното предопределение и да приписва ва човека свобода, което също няма място в чистия калвинизъм. Това води до конфликт, който прераства в схизма, разтърсила цялата църква в Холандия.

Противоречието достига своята кулминация 10 години след смъртта на Арминиус, когато негови последователи излизат с пет протестни тезиса:

Бог избира да спаси онези грешници, които чрез благодатта на Духа повярват в Христа.
Христос умира не само за избраните, а за всички, макар греховете да се прощават само на вярващите.
Сам човек не е способен на нищо истински добро, докато не се новороди.
Всичко добро у новородения е от Божията благодат, но той е в състояние да противостои на тази благодат.
Вярващите имат сила и благодат от Духа да постоянстват във вярата, но е възможно да отпаднат от спасението.)
Против това събитие се свиква събор в Dort (1618-19 г.), на който се утвърждава ултракалвинизъм с пет тезиса в ответ, които стават част от догматичната основа на Холандската църква:

Пълна поквара – никой не може от само себе си дори да повярва.
Безусловно предопределение – не зависи по никакъв начин от волята на човека.
Ограничено изкупление – смъртта на Христос е достатъчна за всички, но ефикасна само за избраните.
Неустима благодат – на дара на вярата от Духа, избраните не могат да противостоят.
Постоянство – новородените не могат да отпаднат от спасението.
Впоследствие калвинистите се разправят доста безцеремонно със своите арминиански “братя” – 200 са отстранени от служение, 80 са прокудени от страната, а тези, които продължават да проповядват биват осъдени на доживотен затвор.

Понастоящем повлияни от учението на Арминиус са методистите, петдесетниците, назаряните, някои фракции баптисти и др. Бел. прев.
3) Диспенсационализъм – течение в християнството, което водещият диспенсационалистичен богослов на нашето време Charles Ryrie охарактеризира по следния начин:

“Диспенсационалистите вярват, че тяхната вяра е историческата вяра на църквата. Придържайки се към буквално тълкуване на Писанията, те вярват, че обещанията, дадени на Авраам и Давид, са безусловни, и са имали или ще имат, буквално изпълнение. По никакъв начин обещанията, дадени на Израел, не са отменени или изпълнени от Църквата, която е различно тяло в тази епоха, имайки обещания и предназначение, различни от тези на Израел.”

Въобще историята бива разделяна на специални епохи – диспенсации: “Диспенсацията е характерен начин на управление в действието на Божието предназначение. Ако някой трябва да опише една диспенсация, той би включил и други неща, като идеите за конкретно откровение, изпитания, провал, и съд.”

Характеристики на диспенсационализма:

1.Давидовото Царство, земно, политическо царство е било предложено от Христос през първи век. То е било отхвърлено от юдеите, и така е отложено за бъдещето.

2.Eпохата на Църквата е напълно непредвидена и отделна епоха в Божия план. Тя е била напълно непозната и неочаквана от старозаветните пророци.

3.Бог има отделна и различна програма и план за расовия Израел, различен от Църквата. Църквата на Исус Христос е непредвидена в първоначалния Божий план.

4.Църквата може да преживее отделни малки успехи в историята, но в крайна сметка тя ще изгуби влиянието си, ще се провали в мисията си и ще стане покварена, докато световното зло се увеличава към края на Епохата на Църквата.

5.Христос ще се върне тайно в небето за да грабне живите светии и да възкреси телата на починалите светии (първото възкресение). Те ще бъдат отнети от света преди Голямата скръб. Съдът над светиите ще се извърши на небето през седемгодишния период на Голямата скръб, преди Христос физически да се върне на земята.

6.В края на седемгодишната Голяма скръб Христос ще се върне на земята за да установи и лично да управлява юдейско политическо царство с център Ерусалим за 1000 години. През това време Сатана ще бъде вързан и храмът и жертвената система ще бъдат възстановени в Ерусалим като възпоменателни.

7.В края на Хилядолетното царство Сатана ще бъде пуснат и Христос ще бъде обкръжен и атакуван в Ерусалим. Христос ще извика от небето огън за да унищожи враговете си. Ще се извършат възкресението (второто възкресение) и съдът над неправедните, което ще постави началото на вечен ред. Бел. прев.
4) Cornelius Van Til (1895-1987) – преподавател по апологетика в Уестминстърската семинария в продължение на 43 години (от 1929 до 1972 г.); почетен преподавател в семинарията след пенсионирането си. Роден e в многодетно холандско семейство, което емигрира в САЩ. От десетгодишна възраст се труди в семейната ферма в Индиана, докато не решава да се образова, за да противостои на неверието със собствените му средства. Завършва колежа “Калвин”, богословската семинария и университета в Принстън. Удостоен е с почетни богословски звания от университети в Унгария, Южна Африка и Филаделфия и САЩ. От 1936 г. до смъртта си е свещенослужител в Ортодоксалната Презвитерианска църква. Съосновател е на християнската академия “Филаделфия-Монтгомъри”. Основни негови трудове са: “The New Modernism” (1946), “The Defense of the Faith” (1955), “Christianity and Barthianism” (1962), както и многобройни очерци и статии. Апологетичната му християнска методология стъпва върху трудовете на някои холандски философи-калвинисти и е съсредоточена върху ролята на даденостите, които се явяват допирна точка между вярващи и невярващи, и противоположността на християнските и нехристиянските възгледи. Бел. прев.

Бележки към четвъртото свидетелство:

*Понастоящем, към 2005 г., о. Daniel Matheson е свещеник в Антиохийския православен архидиоцез в Канада.

1.Кадмиево багрени трепетлики – за човек, израсъл на воля навярно е трудно да осъзнае как гражданите нямат представа от есенния (пък и изобщо) вид на трепетликата – иначе не би използвал “кадмиево”. Багрите в тази група са много – от лимонено жълто през оранжево до пурпурночервено, та и няколко зелени цвята – изобщо пълната гама на есенните цветове. Бел. прев.

2.Оджибуасите, или Чипеуасите, са третата по големина група от индианското население на САЩ, водени единствено от Чероки и Навахо. Наброяват над 100 000 в обширна територия от Мичиган до Монтана. Други 76 000, в 125 племенни групи, обитават територията на Канада. Известни са с канутата и дивия си ориз, а също и като единственото индианско племе, разгромило Сиуксите. Бел. прев.
3.Обединена канадска църква (United Church of Canada) е най-голямото протестантско изповедание в Канада – над 3 милиона души в 3677 паства. Основана е на 10 юни 1925 в Торонто, Онтарио при обединяването на Методистката, Конгрешанската, 70 процента от Презвитерианската, както и Съвета на Обединените църкви в Канада. Това е първото в света обединение на исторически различни изповедания, получило международно признание. Бел. прев.
4.Halifax – провинциалната столица и най-големият град на Нова Скотия. Бел. прев.
5.”Вяра на дело” (Faith at Work) – Основана в Ню Йорк през 1927 от Sam Shoemaker, представител на Calvary (Episcopal) Church. Организацията се занимава предимно с издателска дейност и организиране на конференции, семинари и обучителни курсове. Бел. прев.
6.Брус Ларсън (Bruce Larson) – Изпълнителен директор на Faith at Work през периода 1963-75 година. Бел. прев.
7.”От начало до край ме Спасителя води, бих ли друго аз желал…” (All the way my Savior leads me, what have I to ask beside …) – първите редове на авторска песен (1875г. Чикаго, Илиноис) от Frances Jane Crosby, музика Robert Lowry. Бел. прев.
8.Евангелска Православна Църква (Еvangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

Бележки към петото свидетелство

1. О. Томас Ренфри сред останалите членове на енорийския съвет на мисията Св. Сусана в Сонора, Калифорния. Бел. прев
2. Международна християнска организация, създадена в САЩ през 1951г. от д-р Бил Брайт. Днес движението съществува в около 200 страни, а в България съществува от 1990г. като в момента носи името “Студентски живот” и има представители в София, Пловдив, Варна, Велико Търново и Русе. Бел. прев.
3. В английският оригинал: думата с “Т” – “Tradition” (Предание), а не “tithing” (десятък). Бел. прев.
4. Омилетика – богословската наука за проповядването. Бел. прев.
5. В английският оригинал: “the professionals performing for the pew potatoes”. Бел. прев.
6. Евангелската православна църква (Evangelical Orthodox Church) – за повече информация вижте бележките към СВИДЕТЕЛСТВО № 2. Бел. прев.

MY NEW SITE: RIVERSIDE OF MY HEART – CALIFORNIA, USA

slideshow_2.jpg

http://riversideofmyheart.wordpress.com

Riverside of my heart

California, USA

11045841483_9400c6c376_m1

button_ask_a_question3

ケイリー=ヒロユキ・タガワ – 2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け – 3ビデオ – CARY-HIROYUKI TAGAWA – Japanese

http://usaofmyheart.wordpress.com

http://californiaofmyheart.wordpress.com

http://japanofmyheart.wordpress.com

USA OF MY HEART

CALIFORNIA OF MY HEART

JAPAN OF MY HEART

imgp02001big-3ケイリー=ヒロユキ・タガワ Cary-Hiroyuki Tagawa

とうほうせいきょうかい、

2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け

220307.p

http://orthodoxjapan.jp

東方正教会の歴史 – 日本正教会

logo

生まれは東京都東麻布。父親は米軍に勤務する日系二世、母親は宝塚出身の女優である。両親ともに日本人であるが、5歳でアメリカに移住してアメリカ国籍を持っている。高校生の時から演劇に興味を持ち、南カリフォルニア大学で学んだ。この時、早稲田大学に1年間留学したという。

叔父は歌手の旗照夫、俳優の旗昭二(いずれも母親の弟)、また従弟に中山千彰(テレビプロデューサーで、元ニッポン放送ディレクター)がいる。現在はハワイに住み。

2015年11月に彼は正統派キリスト教の洗礼を受け。

big-1

big-2

220308.b

http://www.pravoslavie.ru/english/

http://www.pravoslavie.ru/english/87656.htm

ORTHODOX CHRISTIANITY